Имам си една мечта – да се науча да пиша така красиво, както пишат в онези прекрасни романи, които четем. Да се науча да създавам свят, който да докосва сърцата на всеки един, сядащ случайно пред компютъра и искащ просто да избяга от реалността.
А нашата реалност напоследък е жестока. Колкото повече пораствам, толкова повече осъзнавам сериозността на всичко, което ни заобикаля, а още повече на "нищожността" ни – та ние сме само една малка частица от прекрасната Вселена, създадена перфектна, пълна, уникална.
И сега, когато за пореден път съм седнала на скромното си диванче в квартирката ми, нежно огрявана от слънчевите лъчи, правя още един опит да ви впечатля – вас, хората, които можете да пишете.
Замислям се "Добре, искаш да твориш, но за какво?". Хората сме толкова любопитни, че вече информация можеш да черпиш за всичко, отвсякъде. Сещам се, че вчера вечерта със съквартирантката ми потърсихме думата "плевел" в Google – съвременното общество се разглези прекалено много!
Всекидневно прочитам толкова много статии, на толкова различни, дори бих определила разнопосочни теми, че чак се обърквам в крайна сметка кой е започнал нова диета, защо децата всъщност затлъстяват и дали наистина е добре за тях да прекарват толкова време online и т.н, като в същото време съм изгледала няколко нови филма за Втората световна война, от които за пореден път се убеждавам колко точно безочливи могат да бъдат хората и как никой не цени малкия човек – мнение, което се потвърждава в 19:00 часа, когато изслушвам новините.
В този смисъл, още от тинейджърските си години не мога да си обясня къде остава "Добър вечер, драги зрители", щом ме атакуват с новината за отровени дечица, изчезнали самолети и поредната война…
О, колко тъжни сме съвременните хора!
Сега ще ви опиша какво имам предвид – считам, че загубихме способността си да оценяваме кое е наистина важното и ценното в живота. Информацията се превърна отдавна в поредната стока на пазара, която не просто струва много, тя струва безумно много.
От "време оно" знанието е средство за манипулация. Знаещият човек винаги е бил някак на пиедестал – той е виждащ, той е сензитивен, той е информираният и поради това – винаги прав. Дали всъщност нещата стоят по този начин и днес? Честно казано, започнах сериозно да се съмнявам.
Всеки ден се сблъскваме с различни хора – кой по-образован, кой по-знаещ, кой по-"народен". В множеството от случаите (напоследък) се оказва, че последният тип е не само по-щастлив, истински и достижим като личност.
Тези хора имат толкова развит навик да слушат себе си, че поставени в една и съща ситуация, при еднакви условия със завършилия висше образование поне по 3 специалности и информирания за най-новите изследвания, постижения, методи и, и, и т.н. – та, те постъпват по-човешки и по-правилно.
Загубих мисълта си. Толкова неща вълнуват деня ми и в същото време първоначалната идея бе да напиша нещо красиво – както, когато в училище ни задаваха да пишем есета – колко лесно бе тогава. Днешните деца за какво ли пишат?
С толкова много информация определено ще имат голям избор.
Замислям се само за едно – дали наистина прекалената информираност не прави хората една идея по-тъжни, както намеква творбата на Далчев "Книгите" и както, между другото, установяват изследвания на американски учени, които сравняват иранците и жители на развитите страни?!
Въпрос, на който май няма да си отговоря, но все пак поне написах нещо....
Послепис:
Тези няколко реда са написани в момент на истинско чувстване. Тогава, когато искаш да изразиш емоцията си, но тя е толкова силна, че единствено сърцето знае какво всъщност се случва вътре в теб, в душата ти.
Моля се всеки ден и всеки час, и всяка минута Господ да ме дари с дар слово – с възможността да изразя всичко, което тая в сърцето си, защото именно думите дават живот, сила, надежда. Всяка буква таи в себе си трептение, а в съчетание със следващата и следващата образуват вихрушката, която те обгръща, взема те в ръце, завърта те, а после те потапя в необятността на любовта. Чувстваш ли го? Чуваш ли го?
Виждаш ли – две букви променят смисъла на онова, което искаш да ти кажа. И толкова различни, а в същото време толкова еднакви –двете думи се вплитат в съзнанието ти и една в друга и започват да танцуват танца на истината. Осъзнаваш, че да чуеш и да почувстваш - това е едно и също, защото, да, мили човече, ние можем да чуваме с душата си.
Отвори се, разгърни се, позволи си!
Автор: Антония Чобанова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
