Днес спасихме човек

Днес спасихме човек
Снимка: Thinkstock

Нямаше драматизъм, напрежение, паника. Беше един обичаен за семейството ни неделен ден – любимото ни разтоварващо обикаляне сред пущинаците на коритото на река Луковица в Западна Родопа планина. Любимо, защото е трудно достъпно и подстъпите към реката се познават от малко хора. По коритото няма нито едно населено място, тъй като теренът е силно пресечен. С една дума – черни пътища, прокорани от дървосекачите, спокойствие и безкрайна красота.

Може да се каже, че познаваме района много добре, тъй като от години обикаляме склоновете, кога за риболов, кога за гъби и билки, кога просто с детето на пикник. Така беше и този неделен следобед - на брега на стръмната планинска река, доста по-бурна и пълноводна от обичайното за този сезон, си седяхме тримата – аз, мъжът ми и щерката, когато изневиделица от склона на отсрещния бряг се появи човешка фигура.

Трудно беше да се определи мъж или жена, носеше пълна войнишка мешка, приближи брега, застана на колене и започна да пие вода от реката, досущ като животно. Беше възрастна жена, гледаше съпруга ми, той също я гледаше, жената пиеше, след което стана, обърна се, взе мешката и пое нагоре към пущината, откъдето се беше появила.

Всичко в това защитено от напрежение любимо наше място се преобърна. Стара жена, сама, слиза от пуст склон, до който не води път, няма населено място, жадна, мръсна, раздърпана, не търси помощ и заминава отново в нищото, куца...

Утихнахме, спогледахме се, за известно време не знаех какво да мисля, камо ли какво да правя. Чудех се какво прави, защо е отвъд реката, защо не търси пътя, а се връща в планината? Усетих движение в клоните на храстите отсреща и я видях отново. Беше заобиколила и пак беше там, но този път махаше с ръка, опитваше се да пита нещо, но шумът на водата заглушаваше думите ѝ. Мъжът ми ръкомахаше: "Не можеш да минеш от тук, бабо, трябва да се върнеш, бродът е в другата посока." Тя не разбираше, тръгна рязко надолу по течението на реката, личеше си, че иска да премине на нашия бряг, но водата беше бърза и я плашеше. Отново се изгуби от поглед.

"Какво става, мамо?" – попита дъщеря ми, видимо притеснена. Нямах отговор, не знаех! Стана тягостно и тъжно. В любимото ни кътче, вече не беше приятно. Връхлетяха ме страх и безпомощност, почувствах се объркана, слаба, пасивна. Налегна ме притеснение, погледнах съпруга си и той сякаш отгатна мислите ми: "Не можеш да ѝ помогнеш, виж, че главата ѝ не я слуша." "Ами, ако не е луда, ако се е загубила и не знае как да се прибере? Не можем да я оставим да се скита, сигурно я търсят!..."

Видях вътрешното съпротивление в погледа му, сякаш нямаше смисъл. Беше твърдо убеден, че човек не може да бъде спасен от самия себе си... Отвори хладилната чанта, взе остатъците от обяда ни и тръгна през реката: "Бабо, бабо..."

Името ѝ бе Гинка от село Добралък. Не беше луда, а гладна, жадна, дезориентирана, с голяма дълбока рана под капачката на коляното, от която куцаше.

Това разказа, след като съпругът ми я преведе през реката. Не поиска нищо, дори не показа, че е уплашена. Беше прекарала нощта в гората, тръгнала за гъби, както всеки ден, израснала в село на около 20-тина километра от мястото, където я намерихме. Мислеше си, че е някъде наблизо до дома си, но не може да стигне, защото я боли раната. Беше загубила много кръв.

Имала две деца – момче и момиче. Нещастни били, защото не успяла да ги отгледа в спокойствие и разбирателство с мъжа си. Мешката беше пълна с пачи крак и манатарка.

"Защо не помоли за помощ, бабо?" 

"Та вие да не сте длъжни. Добро ми направихте, да ви се връща!"

Качихме я в джипа, стигнахме до най-близкото село, където имаме вила. Там съпругът ми ме остави с детето и тръгна с бабата към село Добралък. През цялото време се чудех, дали бабата наистина е от там, а ако не е?

Да, думата, която описва състоянието и на двете ни, е шок. За нея шок, че човешко същество може да изглежда по този отблъскващ начин. А шок за мен, защото баба Гинка не смяташе, че хората могат да ѝ помогнат, не смяташе, че ние можем да ѝ помогнем, не търсеше помощ. Разчиташе на себе си. Казала си: "като не мога да се прибера, ще спя в гората" , събрала шума и легнала. Късмет било, че вълци и мечки не я открили.

Родена била в бедно семейство с 5 деца, не могла да учи, че майка ѝ била болнава. Късно се омъжила, а децата ѝ и двете без работа, тя също. Пенсия не взима още, защото стаж и години не ѝ стигат. От гъби се изхранвали. Събира, суши, а после идват да ѝ ги изкупуват.

Баба Гинка се оказа на годините на майка ми - 63, а изглежда поне на 75 – измъчена, изтерзана, сама – съпругът ходел по чужди булки и се разделили.

Баба Гинка беше разбрала от живота, че хората не ги е грижа за нея, че на държавата не може да се чака и няма помощ от никъде. Баба Гинка се оправяше сама в едно планинско селце с 50-60 жители и без телефонен обхват.

Баба Гинка наистина живее в село Добралък, а там я търсеха и чакаха комшиите.

Та така, тази неделя – на Петровден, нашето семейство спаси баба Гинка, която имаше нужда от спасяване, но не знаеше това!

Автор: Елена Чакърова

* Снимките са предоставени на Edna.bg от автора на материала и представят кадри от мястото на описаната в текста случка.

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Каква суперсила би искала да притежаваш?

Оферти