Български свят, български мечти

Български свят, български мечти
Снимка: Thinkstock

Следя с голям интерес и редовно не само прекрасното ви електронно издание, но и вашата рубрика. Благодаря ви искрено, че давате шанс на ваши читатели, като мен, да изпратят свои неща до редакцията. Набрах кураж и си позволих да изпратя два свои материала. <…>
Благодаря Ви сърдечно още веднъж за предоставения ми шанс! <…>

С уважение и нескрит, а дълбоко искрен поклон към невероятната ви артистична дарба, която откривам и в думите ви на страниците на Edna.bg, които дълбоко вълнуват и докосват не едно и две сърца, в това число и моето.

**********

В днешното трудно българско време на родни неволи и тъги, все по-често си задаваме въпроса дали не пропускаме най-важното в живота си.

Покрай безкрайната несигурност за утрешния ден, покрай огромната човешка мъка, която ни залива не само вечер, щом пуснем телевизора, но и щом отидем да речем... (не като невероятната София Лорен – на гарата, тъй като в България всички пътища сякаш днес водят все за никъде, а... ) на гробището. Там определено ще видим, че асфалтът е един страшен дефицит (за да има за магистрали). Ще почувстваме осезаемо чак до сълзи, че той не само не се яде и пие, в очите на поредния просяк, който сме подминали, тъй като броят им расте лавинообразно на нашите представи за нормална държава, каквато определено съвсем не е нашата, а и на нашите все по-изчерпващи се родни балкански възможности.

Ще видим как мястото, където изпращаме най-близките си хора, е на светлинни, дори космически години далече от това, което виждаме в станалите вече неизменна част от българския ефир турски сапунени сериали.

И така неусетно си задаваме въпроса - че нашата държава е действително бананова такава, е нещо повече от очевидно за всеки днес борещ с какво ли не българин, но пък защо някъде, било на Изток или на Запад, хората знаят защо работят, получават заплатите си навреме...

Не се самозапалват показно, за да искат същите тези, довели народа до дъното на отчаянието и екзистенцминимума, пак да ни управляват – велики и изключителни. Но не толкова, колкото всички онези, които вече загубихме и не са сред нас, поради сбърканата ни българска система. Поради сбърканото ни здравеопазване, отчаяно и безнадежно бавна, а не уж "бърза" помощ, заради поредната реформа-съсипия, а не билет за ново бъдеще...

Живот под непрестанен стрес за утрешния ден и не задължително срещу заплащане регулярно и адекватно на труда. И така се питаме – Холивуд прави филм след филм, любуваме се в несвят на тоалети и едни други, усмихнати и в милион пъти по-щастливи от нашите лица, но нали "Оскар"-и за пожертвани животи в нашата бедна и изстрадала България никога и никъде не се раздават?

Не само защото "пицата" ни от ден на ден става все по-постна, но и защото ние, българите, сме навикнали вече на лишения. Какво да се прави, криза. Всички вече до болка свикнахме с тази безкрайно клиширана от години вече, станала вече осезаемо “служебна” фраза.

И тъй като пък животът неумолимо си върви, след зимата не само идва, непокорна и горда, вечно младата пролет, но пък и след това идва и есента, и зимата... И осъзнаваме, че и животът ни е вече май почти свършил. И така, отмятайки листовете от родния ни календар, ден след ден, година след година, осъзнаваме, че българският ни свят не може да бъде спасен, а трябва. Но как?

И така решаваме, че единствено семейството, близките, приятелите (които са като наше второ семейство), добротата на хората, която те никога не пестят и не пресмятат на дребно, за да са с нас в най-трудните ни дни на изпитание, е нещото, заради което си заслужава да продължим да живеем. Но и навярно, за да се опитаме.

Да се преборим с аборигенския ни живот в банановата ни република, превърната в такава от перманентно некадърно управление, което не милее за българина, а единствено за своето добруване и просперитет – естествено, на неговия отдавна прегърбен от безкрайни неволи сиромашки гръб.

И ако сме песимистични и без усмивка, в сравнение с американските си събратя, които на ден изкарват (а и получават веднага, а не след "n" на брой месеци) поне по 100 долара..., то е, защото тук българинът средно с 200-300 трябва да изкара месеца, да плати и тока, и водата, и хляба. И така – нашите български тъмни очила не могат да бъдат сменени с европейски розови такива, дотогава докато не можем да намерим адекватно решение на вечното ни станало вече обичайно трудно родно уравнение.

А някъде дебело под чертата виждаме, че нашият живот, а и най-хубавите ни години, са минали вече в напразни надежди, че нещо можем да променим и да спасим своята препатила страна и своя отчаян вече народ. А ние вече дори себе си не можем да спасим! Да, но утре – какво ще завещаем на нашите деца – родени, или още не?

И така, продължаваме да стискаме примката в джоба си – и да се борим: за всички останали, но не и за своя по-добър живот. А мечтата ни е досущ като бялата лястовичка от един от най-хубавите ни български разкази.

И неочаквано в нашия роден свят, в който доброто става все по-трудно осъществим, а и оценим дефицит, решаваме, че това е нашата битка на живот и смърт. Заради нашето неродено утре, заради нашето погубено вчера...

Заради всичко, което нямаме; заради всичко, за което не се уморяваме – напук на всичко - да мечтаем, копнеем, но и да се борим.

Автор: Стела Василева Стоянова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Оферти