Партньорът на моята близка приятелка Ванеса съвсем наскоро я напусна.
"А бяхме толкова щастливи заедно, толкова хубави мигове бяхме прекарали през тези малко повече от 3 години...", оплака ми се тя, когато се видяхме за първи път след тази раздяла, чийто инициатор бил той.
След това задълба в тъжния разговор как всичко вървяло гладко, как нищо в поведението му не предвещавало това действие, как най-вероятно била замесена друга жена, как те си живеели мирно, кротко и спокойно и това било огромно негово недоразумение, което тя се надявала съвсем скоро да осъзнае.
И разбира се, да се върне при нея!
Обаче моята версия за всичко това беше по-различна, затова представих на Ванеса своята гледна точка.
Първо, изобщо не мисля, че тя беше щастлива с него... или поне не беше в последната една година от взаимоотношенията им. Постоянно го порицаваше пред мен и се оплакваше от него всеки път, когато излизахме на нашите женски раздумки на чаша кафе.
Как не правел нищо, за да я изненада... Как все я пренебрегвал и не ѝ обръщал внимание... Как никога нещата, които вършел, не били както трябва - или поне както тя очаквала от него!
Второ, изобщо не мисля, че всичко в тяхната връзка е вървяло гладко. Те имаха доста проблеми с характерите си, и колкото и да се обичаха, това не беше достатъчно да продължат напред. Поне по мое мнение.
Често се караха, тя доста му повишаваше тон, случваше се дори в телефонни разговори между тях пред мен. Освен това Ванеса често се замечтаваше как трябвало да се разделят, как животът ѝ щял да потръгне на добре, ако е без него. И като цяло - неведнъж се беше случвало двамата да обсъждат своята хипотетична предполагаема раздяла навремето и как ако я предприемат, това щяло да бъде правилният развой на събитията.
Трето - изобщо не вярвах, че тя наистина желае да се съберат отново. Липсваше ѝ партньор и мъжко присъствие в живота, но не и точно неговото. Точно както не вярвах, че и някога той ще се върне при нея.
Защо ли? Защото аз си имам една семпла простичка и много лесна за асимилиране философия за мъжете и връзките. И кога те си тръгват от тях. Ванеса я знаеше добре, но когато ситуацията се отнася за самата теб, усещането е по-различно и понякога губиш основният фокус.
Та моето вярване е, че мъжете никога не напускат жените, които ценят силата на момента. Които умеят да се наслаждават на "тук и сега", вместо на "някога един ден", който може и въобще да не настъпи.
Мъжете обичат жените, които не им мрънкат за всяка тяхна грешна стъпка, а понякога просто приемат обстоятелствата и продължават напред. Мъжете харесват жените, които ще се зарадват и ще кажат "Ех, какви прекрасни цветя!" вместо "Защо си ми купил гербери, а не рози?". Мъжете уважават жените, които не гледат с лупа недостатъците им и им ги натякват при всеки удобен случай, а виждат в тях силните им качества и им ги изтъкват винаги по подходящия начин...
Един мъж никога не би оставил подобна жена! Защото тогава се чувства на седмото небе. В обратния случай - е потиснат, задушен и мъжествеността му е тотално запушена.
Ванеса не беше такава жена... Аз също не съм. Но се старая да бъда - понякога ми се получава, понякога не... Вярвам, че и тя ще вземе поука от тези отношения. Но ние, жените, трябва да се стараем да изграждаме от себе си по-добри и по-добри версии на нашето Аз.
Лесно е да очакваме мъжете да бъдат едновременно любовникът, принцът, джентълменът, кавалерът и мачото. Но замисляме ли се, че и ние понякога не сме всичко онова, което те очакват от нас... Не сме домакинята в кухнята, дамата в обществото и мръсницата в леглото, която да ги провокира и те да бъдат по-отдадени и романтични.
Мисля, че е изключително важно и мъжете, и жените да ценят малките моменти. Нещата, които се случват именно сега.
Дори да не са перфектните мигове. Понякога щастието не е в съвършенството, а в това, че е споделено точно между две специални по своему души.
Не може да се караме за една и съща глупост месеци наред и да живеем в илюзията, че сме заедно и се обичаме. И това да ни крепи... И че някой ден нещата ще се оправят. Не, това ни разрушава! И нещата ще стават само по-лоши.
Да живеем в миналото и бъдещето е най-пагубното усещане - както за нас самите, така и за хората, с които споделяме ежедневието си.
Надявам се Ванеса да открие по-правилен за светоусещането си човек. И да разкрие сетивността си - да знае кога наистина е удовлетворена, и кога трябва да "затвори вратата". Смешно е как довчера споделяното непрестанно "ама ние трябва да се разделим, не издържам" плавно прелива в "ама толкова хубаво ни беше заедно, толкова много съм направила за теб..."
И всичко това само защото оставаме сами. И знаем, че това, което заварваме в там, не ни харесва. Защото не сме онези, които ни се иска да бъдем. Не обичаме самите себе си...
Мисля, че трябва да започнем оттам. Да се научим да бъдем щастливи с онзи, с когото ще прекараме целия си земен път - нашето Аз. И оттам, когато вече знаем кои сме и какво искаме, да имаме пълноценна връзка, в която да даваме всичко, на което сме способни.
Само така можем да получим онова, което очакваме... пълно отдаване.
И дори в момента да не сме на този етап, това не бива да ни тревожи - имаме цял един живот!
Автор: Оливия Попова
