Днес имах един много неприятен ден.
Баща ми е болен от Алцхаймер.
С напредване на болестта, просто мозъкът умира. Бавно. Постепенно. Нормалните неща стават неестествени в неговото съзнание. А тези, които за нас са ненормални, за него са логични.
Действителност, сън и логика се размиват.
Така в неговия неосъзнат и объркан свят, той е излязъл, докато няма никой в къщи, и... се изгуби. Бяхме го оставил сам точно за 2 часа. Напълно достатъчни, за да ни отнеме половин ден да го намерим.
Как се търси човек, който не е с акъла си в град като София? Имах известни колебания, дали искам да разкажа това преживяване, но мисля, че трябва да споделя.
Държавата, в която живеем е също толкова объркана, колкото реалността на баща ми.
Оказа, че тел. 112 е създаден, за да ти кажат, че трябва да отидеш в полицията, за да обявиш един човек за изчезнал, а в полицията трябва да чакаш час и половина, за да направиш това. Час и половина! Време, за което би могъл да реагираш, да го намериш, да действаш.
Центърът за градска мобилност нямат процедура за издирване на хора в градския транспорт. Защо трябва да имат?
Събрахме се сестра ми, аз, племенницата, майка ми и обикаляхме. Квартала, магазините, кафетата, бутките, павилионите, паркове и градинки. Имахме единствено снимката му на нашите телефони и разпитвахме всеки срещнат минувач. Отидохме на гарата, на автогарата...
Оказа се, че най-голямо разбиране срещнахме от обикновените хора. Съчувствие, опит да намерят решение. Приятелят на племеницата ми излезе да го търси, виждайки го само от снимки. Голям хипермаркет в близост до блока, където живее, оказа невероятното разбиране, предложиха да го викат по високоговорителите на всеки 10-15 минути да отиде на входа на магазина, в случай, че е вътре и там охраната обеща да се свърже с нас, ако се появи. Охраната на автогарата и гарата веднага си отзоваха и поеха с необходимата сериозност сигнала.
След като обиколихме всички места, които са в близост до местоживеенето, се събрахме да мислим нова стратегия къде може да бъде. Трите се качиха да се возят по линията на градския транспорт, който минава в квартала, а едната остана да седи в апартамента, в случай, че някой съсед го види и прибере или че той се прибере.
Тази, която остана в апартамента, започна да звъни по болниците в София. Пропуснах да кажа, че той освен Алцхаймер, е и диабетик от 40 години. Ако не обядва навреме и не си бие инсулина до няколко часа, е фатално за него.
Също така се оказа, че в система но болниците няма отработена процедура с едно позвъняване да се провери в базата им дали има настанен човек при тях. Дори се налагаше да се звъни на отделни телефони в една и съща болница. Препращат те от номер на номер. Имаше болници, които искаха ЕГН-то, за да проверят в системата си. ЕГН-то на човек, който няма документи в себе си... .
Разплаках се от облекчение, когато сестра ми се обади да ми каже, че го е намерила. В Люлин (той живее доста далеко от Люлин). В смътните му спомени... бил сменил 2 превозни средства. Беше премръзнал и уплашен. Дори повече от нас самите.
След целия ужас и всичкото тичане по улиците, трябваше да отидем отново до полицията за обявим, че сме го намерили и да го махнат от списъците за издирване. Процедура, за която се чака още поне половин час.
Мисля, че няма нормален човек, който да не си изпусне нервите и да не се разкрещи след всичко това на полицаят отсреща за това, че не е срещнал никакво съдействие и никакво разбиране. И абсурдният въпрос от страна на полицая "И какво, сами по-бързо ли го намерихте?"
На практика го намерихме сами.
Автор: Маргарита Христова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
