Мнозина мечтаят да зърнат бяла лястовица, вярвайки, че срещата с нея ще им донесе здраве и късмет. Други бленуват да измолят от почти митичното същество пари, луксозен живот, скъпа кола или околосветско пътешествие.

Дали и днес наследниците на Петър Моканина, сме склонни да обожествяваме едно крехко животинче, родило се с необичаен цвят на оперението? Това ли е надеждата, на която се осланяме днес?

От детските ми спомени изплува Edna бяла лястовица. Беше се излюпила в гнездо на един балкон в съседния блок. Мълвата се разнесе светкавично из квартала, а скоро хора от целия град се струпваха пред въпросния балкон. Сякаш бяхме на представление, нещо подобно на лятно кино с всички екстри за това събитие – мургави лелки с фунийки с печен слънчоглед, възрастни хора, предвидливо дошли със столчета, дежурната агитка от нашенските каки Сийки... Знаеше се часът, в който майката лястовица носеше на рожбите си храна и те изпъваха докрай гладните си гърла. Едното от малките лястовичета беше чисто бяло, а другото черничко.

Собственичката на апартамента излизаше демонстративно на балкона и се перчеше като кино звезда, докато отдолу хората подвикваха да чука по гнездото, та дано беличкото хвръкне и всички да го видят в полет. Това естествено не ставаше, защото малките животинки не бяха дорасли, за да летят.

Едно от вечерните “представления” беше посетено от местните медии – фотограф и оператор с огромни камери. Нали трябваше да уловят момента. При идването на майката с червейчета в човката, един нахакан фотограф буквално набута обектива в гнездото, но светкавицата изплаши животинките. Майката отлетя незнайно къде, а малките пронизително писукаха в очакване на дневната си дажба. Една бяла и една черна главичка с отворени човчици току се показваха и скриваха в гнездото. Тъжно!

Времето се изниза, аз отдавна напуснах квартала, а вече рядко се връщам и в родния град. Не знам дали животинките отраснаха и отлетяха, не знам каква е съдбата на стопанката на апартамента с лястовичето гнездо, не знам дали някой от виделите бялото лястовиче е получил това, за което се е молил тогава.  

С годините обаче научих, че най-голямата сила се крие в човека - в неговите две ръце, в сърцето му, в ума и въображението му. Там е истинската магия, там се крие надеждата. Защото самите ние творим собствените си чудеса, вярвайки в силата на лястовичките с бели крила.

Автор: Гергана Иванова

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".

Добави ни в предпочитани източници в Google