Мога да го кажа с едно изречение и да приключа с този текст на бърза ръка. Най-добрият учител по любов си самият ти. Точка.

Ако това е статус в социална мрежа, на бърза ръка ще събера 193 харесвания по единствената причина, че звучи добре и поне за малко създава усещането, че както и да се чувства човек в интимния си живот, на практика не е в някаква голяма грешка, ако обича така, както си умее. Точно тук обаче е повратната точка, в която от учител на себе си, можеш да се превърнеш във враг на себе си.

Защото, уф, вече стана банално, но няма по-добро определение, защото всяка една драма, която възниква във взаимоотношенията ни зависи на първо място от това как обичаме себе си и уважаваме ли това усещане.

Какво се получава обикновено, когато стане дума за тази прословута любов към себе си? Склонни сме да я бъркаме с разнообразни изисквания и очаквания, които имаме към другия човек. Когато флиртът от първите дни с постоянни обаждания, внимание и харесване, поутихне и ежедневните навици се намърдат в отношенията, като отнемат от времето за интимност, се появяват и съмненията, притесненията, взирането под лупа за детайли, които сякаш не са достатъчни, за да вярваме, че все още сме толкова желани и обичани.

Точно в този момент типичната градски тип връзка между "големи хора", лесно може да се приплъзне в релсите на помисли от типа "ами, майната му". Или в заместване на неосъществената близост със срещи с приятелки, с това "да го ударим на живот", с шопинг, с разни други глезотии, които идват да покажат колко много се обичаш и цениш, колко много си готова да похарчиш за себе си, докато през 5 минути телефонът се поглежда..., но фронтът сакън да не се обадиш първа, геройски се удържа.

Всичко това, което описах, може и да ви изглежда като поведение, типично за 7-ми клас, но повярвайте ми, то е съвсем присъщо и дори утвърдено като навик почти равен на житейска мъдрост от жени, които отдавна са подминали и гарата на своите 35 години. Не искам да казвам и какви тръпки ме побиват от клишето: "той трябва да те завоюва". Ало, плячката, като ранена кошута ли искаш да си изживееш живота? – винаги ми се е искало да попитам жените, които достолепно и с неподозирана важност казват това изречение. Олекна ми, казах го за първи път на глас.

Подобно поведение би могло да бъде адекватно в онези времена, в които е било важно жената да е относително девствена, относително зависима от мъжа за своето оцеляване, относително неравнопоставена по отношение на комуникацията с него. Сега обаче, когато това да отидем в леглото е еднакво важно и желано от двамата, когато всеки е способен да работи и да се погрижи за прехраната и прането си и когато взаимоотношенията не само женска тема на разговор, е доста нелепо да се държим един с друг като ловец и трофей.

Сега, когато приятелството между мъжа и жената е нещо съвсем естествено, е малко грубо да го изолираме от отношенията, които приемаме като интимни. Малкото неудобство е, че в нас се обаждат като ехо тези стари навици. А те са съвсем неуместни.

И в този случай любовта към себе си съвсем не е да кажем "майната му, аз съм си такава", защото е вярно, че каквото казваш за човека, за когото ти пука, това е отношението и към самия себе си. Всъщност не казваме "майната му" на него, а единствено на себе си. Това е най-сигурният начин да се самолишим от присъствието, което ни усмихва и радва.

Затова и най-големият учител по любов сме си самите ние. Всяка уязвимост, дори най-малката, вади на повърхността необичан аспект в самите нас. А това е нещо, което само ние може да забележим, ако се наблюдаваме внимателно. Когато човек си самозабрани например, да изпрати sms с целувка или усмивка на онзи, мисълта за когото ти топли сърцето, в този момент той забранява на себе си да изрази любовта си.

Когато иска да види някого и не му се обади, той си забранява да приеме собственото си желание да изпита близост. Когато иска да скрие следите от разни свои минали връзки, в които е изживял някакъв дискомфорт и разминаване, той иска да прикрие раните си като по този начин наранява на първо място себе си с отказа да бъде излекуван, а наместо това да продължава да кърви.

И по тази причина на нелюбов към себе си - единственото, което прави, е да нарани новопоявилия се приятел в живота му. Когато чака да бъде ухажван, завоюван, любен, оценен, той чака на гара, на която влаковете отдавна са в депото, в което чакат своя ред, за да бъдат превърнати в скрап.

Малката подробност е, че когато изразим любовта си, така както ни идва отвътре, това е акт на свобода и бидейки "свобода" не предполага задължително "обвързване", но със сигурност е единствената благодатна почва за "свързване". Свързване със собствената ни вътрешна сила на първо място. А това се усеща от другия човек като приемане. И онова, което постепенно настъпва в отношенията, е облекчение.

Отнема известно време да повярваш, да се довериш, че това е истина, че си обичан, че "свободни заедно" е по-добрият избор, но така или иначе той е свързан с природата на собствената ни душа, така че в същността си не е по-трудният, а далеч по-лесният.