Аз съм от онова поколение, което познава мириса на сурови дърва в печките на твърдо гориво. Зимата беше най-омразният ми сезон.
Помня, че тогава завиждах на съучениците си, които обитаваха апартаменти с парно. Те спяха до късно, необезпокоявани от ранобудните си родители. Моите трябваше да изчистят кюнците, да намажат печката с бронз, който я прави като нова. Да нацепят дърва за разпалване на огъня, да ги донесат и да започнат деня с обичайния ритуал. Със същите тези дърва и въглища, които поне веднъж годишно прибирахме в мазето, докато другите деца играеха навън.
Толкова много обгрижване искаше тази наша грозна печка. Срам ме беше от нея. Мислех, че щом имаме печка сме много бедни. И бяхме. А тези с парното ми изглеждаха като късметлии. Не си мърдаха пръста и ходеха по къс ръкав.
После тръбите на ТЕЦ-а стигнаха и до нашата къща. И сякаш всички станахме равни.
Днес не познавам човек, който да не се оплаква от сметките за парното. Хората му стават роби. По цяла зима включваш, изключваш радиатори. Следиш сметки. Сверяваш. Събираш подписи. Псуваш бюрокрацията. Купуваш си топли пантофи. Навличаш се с дебели чорапи. Зареждаш одеялца във всяка стая. Чувстваш се като ограбен. Живееш за едното парно.
Уж си на топло, а те обливат студени вълни. Търсиш варианти да се откажеш от него. Чудиш се къде да скриеш грозните радиатори. Как да се отървеш от тях. И дори да се откопчиш, остават едни тръби, за които трябва да плащаш само защото ги гледаш. Търсиш варианти. Климатици. Електрически печки. Газови камини. Духалки. Възможностите в апартамент са малко. Тая зима край няма!
Ех, да можеше да вкарам една стара красива бабина печка на шестия етаж…
Спомням си студения си нос под тежките завивки. Аромата, носещ се от чайника с липа, набрана от двора. Аромат, намерил точно моя студен нос. Препечените филийки върху плочата на печката. "Циганската баница" за закуска. А и зимите бяха хубави…
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
