Почернял "на потник". Със захабено лице. Ръце - като шкурка. Недодялани. Особено лявата. С липсващ завършек на малкия пръст.
Човек не би забелязал, ако сякаш нарочно не пушеше точно с тази ръка и отрязаното ѝ кутре някак неестествено наперено не стърчеше във въздуха. Уста - вечно воняща на нещо средно между джибри и патока.
Крака като скеле – тънки и леко криви, но способни да издържат товара на цял един живот. Обикновен строител. Не. Не беше обикновен, защото можеше да прави всичко. До ключ, както се казва. От основната плоча до плочките в банята.
Всички му сваляха шапка. Оценяваха труда му. Повече в градуси, отколкото в левове. Обичаха да го черпят. Така им идваше по-евтинко. Защото след втората чашка парите нямаха значение.
Той искаше само уважение. Някой да му каже добра дума. Да му направи компания на чашката. Да го потупа по рамото. Да го похвали.
Имаше работа за месеци напред. Я някой гараж да направи, я някоя тераса да остъкли, външна мазилка или цяла къща да подхване с неговата бригада. Все отявлени майстори. Най-вече на чашката. И те го уважаваха. Нали им намираше поръчки. Гледаха го в очите и ръцете правеха каквото каже. Той знаеше, че е важен за тях, ходеше с изправени рамене, въртеше здраво чука, говореше с висок глас, подсвиркаше си, подвикваше, изискваше, проверяваше, даваше съвети. Често вършеше и на другите работата.
Всички го обичаха. Освен жена му. Тая неблагодарница нищо не признаваше. Нито качествата му, нито парите, които ѝ носеше. Само знаеше да се оплаква, да го хока и мърмори, да го чумосва и нарежда клетви.
Не можеше да я разбере. Та нали, ако клетвите ѝ се сбъднат, няма да има нито кого да псува, нито какво да харчи. А пари ѝ трябваха. За нея и за отрочето им. Малката Дара. Пълна отличничка. За нея се трепеше по цял ден. Да я изучи. Да не остане като тях проста работничка.
И Дара учеше ли, учеше. Все книги купуваше, все тетрадки и учебници. Нови химикалки, моливи и бои. Толкова мастило хабеше това момиче. Имаше чувството, че го изпива, а не го изписва. На кой ли се беше метнала?
На времето той беше започнал строителен техникум, но се оказало, че практиката е по-важна за занаята, от оценките в бележника му. Жена му пък беше завършила само основно образование в селското училище. После се запознала с него и побързала да стане гражданка. Избягала от школото, от легените слънчева вода, с които се къпела, от задълженията ѝ да чепка вълна, да дои кравите, да чисти курниците и да събира яйцата, да храни свинете, да пълни червата с домашна кайма, да меси хляб и да пои селската им градина.
Заживяла с него и неговата заплата в града. В апартамент. Научила се да ходи на пазара за зеленчуци, да яде суджук от магазина, да пържи яйца от свободни кокошки, да носи памучни блузи, да пие бутилирано мляко, да яде заводски хляб и да се къпе в баня всеки ден.
Тогава дойде най-страшното. Той, мъжът ѝ, започна да ѝ мирише. На нея и на щерка им.
Често, скапан от умора и смазан от високия градус на домашните ракии, нямаше сили дори да яде (все едно какво), та камо ли да влезе в банята и да измие миризмата на труд от плещите си. Изсулваше вехтите обувки. Забиваше нос в телевизора и някак се смаляваше. Понякога хвърляше за пране работния гащеризон, друг път захъркваше направо с него на дивана в хола.
В такива дни малката Дара, както обикновено с книга в ръка, сваляше за малко поглед от буквите, поглеждаше го с чистите си сини очи и му извикваше:
- Тате, ръцете ти са мръсни, а краката ти миришат на лошо.
- Миришат на хляб, моето момиче – все ѝ отговаряше той.
* * *
Следва продължение...
* * *
П. П. Ако желаете вие да го продължите, или имате идея какъв край би подхождал, ми пишете.
* * *
Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.
