Катето Евро
"Ела, да се поцелуваме ей тука!”
Преди много години, водени от първия си любовен трепет, с едно момче нямахме търпение да споделим първите си целувки. Те никога не се забравят. Те са от спомените, които оцеляват и успокояват в тъмното.
Случи се на морето. Звездите бяха големи колкото грахови зърна, а вечерният вятър рошеше косите ми. Бях наивна и млада. А колко бях хубава! В онези години трябваше да мине известно време преди да целунеш някого. Още помня пламъка в очите му и сега ми става приятно като си помисля, че той със сигурност също е виждал пламъка в моите.
Разхождам кучето си Джо по хладния пясък. Вървя бавно между караваните и кемперите, от които се чуват смях и радостни възгласи. Не бързам, защото вечерта е прекрасна.
Бързала съм цял живот, за да осъзная че хубавите неща те намират сами. Звездите отново са накацали по небето, а големи китайски фенери се носят към тях. Днес фенерите са част от обещание да останеш с някого.
Вървя сама и не спирам мислено да се връщам назад. Припомням си всеки негов жест, всяка мимика на лицето му преди неговите устни да докоснат моите за първи път. Няма нищо по-хубаво от очакването. Това го разбрах много по-късно. Ако всичко се случва светкавично, отегчението наваксва разстоянието, което вече си изминала.
Виждам момче и момиче, които стоят прегърнати. Заобикалям ги, не искам да прекъсна споделения им миг. Той също ще се превърне в спомен. В спомените с любимия трябва да останат двама.
Кучето ми не издава звук. То е умно и възпитано. Много хора нямат добротата в очите му. Сякаш осъзнава какво преживявам. Ситни с малките си крачета по пясъка, но и то не бърза. На морския бряг всичко се случва само.
Аз съм отдавна пораснало момиче.
Днес съм Edna жена, преживяла и първата среща, и първата целувка, и първата раздяла. Знам какво е да изпитваш любов, светът никога не ми е бил безразличен.
Светът е място, на което трябва да поделяме всичко хубаво помежду си.
Спомените са нашата лична любовна история – паметта, че ни е имало.
Отминавам момчето и момичето. Усмихвам се, докато отново поглеждам нагоре към небето. Китайските фенери също се превръщат в малки златни точици, а вечерният бриз отново роши косата ми. Вървя и си мисля колко съм щастлива, че съдбата е била благосклонна да имам толкова мили спомени.
"Ела, да се поцелуваме ей тука!"
"Идвам", отвръщам. Просто не бързам. Има дяволски много време да останем заедно.
Джо ме поглежда разбиращо и маха радостно с опашка.
Прочетете и още статии на Катето Евро:
10 неща, които научих за себе си
Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.
Добави ни в предпочитани източници в Google
