Есенната меланхолия е някак почти чакана, почти нужна и желана, силно вдъхновяваща, носеща аромата на някоя изгубена любов, стара мечта и копнеж по онова, което не можем да имаме.
Днес решихме да ви вдъхновим със следните поетични редове:
***
Това е точно от онези мигове,
в които имам нужда от щурци.
Нощта е дълга колкото примигване,
и скоро есента ще ме приспи...
Тогава ще се случвам едновременно –
в сърцето ти и някъде далече.
Назаем ми е всяко вдъхновение.
Изплащам го със мигове човечност...
Сърдечните ми удари болят.
Но странно е да беше другояче.
Признавам си, че си измислям свят,
във който до походката ти крача...
По някакви алеи от звезди.
А ти ги угасяваш със мълчание.
И имам страшна нужда от щурци,
които да запълнят тишината ми...
Последното припламване на лятото
с надежда за далечност ме отнесе.
До теб съм. И не съм. А пък душата ми
превърна се в щурец.
И после в есен.
Мира Дойчинова – irini
***
Добави ни в предпочитани източници в Google
