Има жени, които никога не повишават тон. Умеят да се усмихват, дори когато вътре в тях бушува напрежение. Съгласяват се, за да не развалят настроението. Отстъпват, защото не искат да наранят. Свикнали са да бъдат „добри“, да не противоречат, да не искат прекалено, да не пречат, да не тежат. Те живеят с мисията да не разочароват никого – освен може би себе си. Това е т.нар. синдром на доброто момиче – една тиха и масово разпространена форма на самоизтриване, за която рядко се говори, защото е твърде дълбоко вградена в женската идентичност.

Всичко започва още в детството, когато се учим, че момичетата трябва да бъдат послушни, вежливи и „добри“. Да не прекъсват, да не спорят, да не изразяват гняв. Добрата дъщеря не се сърди. Добрата ученичка не задава неудобни въпроси. Добрата жена не натоварва партньора си. И така, докато пораснем, носим в себе си един невидим глас, който ни казва, че стойността ни зависи от това доколко умеем да бъдем меки, отстъпчиви и харесвани. Постепенно започваме да се нагаждаме по очакванията на другите, да се усмихваме, когато искаме да викнем, да казваме „да“, когато всичко в нас крещи „не“. На пръв поглед – доброта. В дълбочина – страх.

Този страх е отхвърляне. От неодобрение. От това да не си достатъчно добра, ако не си удобна. А удобната жена не задава въпроси. Не създава конфликт. Не се поставя на първо място. И тук е най-тъжната част: когато години наред сме научени, че нашата стойност идва от това как се грижим за другите, започваме да губим способността да се грижим за себе си. Забравяме какво искаме, от какво имаме нужда, къде свършва нашето „да“ и започва онова, което просто се очаква от нас. Ставаме умели в това да носим маска на любезност и усмивка, дори когато вътрешно нещо в нас се пропуква. А колкото по-добри се стараем да бъдем, толкова по-малко добри сме към себе си.

Истинската доброта не е в това да се отказваш от себе си. Тя не е в безграничната жертвоготовност, не е в това да премълчаваш, за да има мир. Истинската доброта започва с истина – със смелостта да кажеш какво чувстваш, какво те наранява, какво не си готова да приемеш. Да заявиш граница, без вина. Да се разплачеш, без да се извиняваш. Да избереш себе си, дори когато другите очакват друго от теб. Това не те прави егоист. Прави те жива.

Да излезеш от синдрома на доброто момиче не значи да се превърнеш в негодуваща, винаги в опозиция личност. Значи да започнеш да се свързваш с онази част от себе си, която си е позволявала да бъде автентична. Да казваш „не“, когато нещо не е твое. Да спреш да носиш усмивки, които не усещаш. Да си простиш, че понякога не си за всеки – защото не си длъжна да бъдеш.

В свят, в който от жените се очаква да се приспособяват, най-смелият жест е да останеш вярна на себе си. Да си „добро момиче“ вече не значи да се сгъваш, за да се побереш в нечии очаквания. Значи да се разгръщаш – и да съществуваш цяла. Без вина. Без извинения. Без роля.

Прочетете още:

• Билковият ритуал за плосък корем, ниски мазнини и пролетен детокс

• Пролетна грешка №1 в грижата за кожата - време е да я забравим

• Луната в Рак пробужда емоциите на тези три зодии