Повече за книгата прочетете тук ► „Срещи по време на ваканция“ - хитовият роман, вдъхновен от „Когато Хари срещна Сали“, който завладя света
1
Това лято
- ПОПИ – обажда се Суапна от централното място на безличната сива конферетна маса, – какво имаш за нас?
Като блага господарка на империята, наречена „Пъте-шествия + Почивка“, Суапна Бакши-Хайсмит едва ли би мо-гла да бъде по-далеч от двете основни базови ценности на нашето прелестно списание.
Последния път, когато Суапна почива, като че ли беше преди три години, когато беше бременна в деветия месец и докторът ѝ нареди да пази леглото. Но дори тогава пре-карваше цялото си време във видеоразговори с офиса, като балансираше лаптопа върху корема си, затова не мисля, че би могло да се нарече почивка. Всичко в нея е остро, целе-насочено и прецизно – от оформената назад модерна приче-ска тип каре до ниските ѝ заострени обувки „Александър Уонг“, обсипани с капси.
Съвършено нанесената ѝ очна линия би могла да пререже алуминиево кенче, а смарагдовозелените ѝ очи биха могли да го пресоват впоследствие. В този момент и двете са насо-чени право към мен.
– Попи? Ехо?
Примигвам, за да се отърся от унеса, намествам се на стола и се прокашлям. Напоследък често ми се случва да изпадам в такива състояния. Когато работата ти изисква да се появяваш в офиса едва веднъж седмично, не е добре половината от това време да блееш като някое хлапе в час по алгебра, а още по-зле е да го правиш в присъствието на страховитата си и вдъхновяваща шефка.
Заглеждам се в тефтера пред себе си. Преди идвах на пе-тъчните срещи с десетки предложения, записани с голям ентусиазъм. Идеи за статии за непознати фестивали в чуж-ди държави, за популярни местни ресторанти с пържени десерти, за природни явления на някой конкретен плаж в Южна Америка, за многообещаващи лозови насаждения в Нова Зеландия, за нови трендове сред заклетите авантюри-сти или методи за дълбока релаксация за любителите на спа процедурите.
Записвах тези бележки сякаш в някаква паника, все едно всяко преживяване, което се надявах някой ден да ми се случи, бе живо и растеше в мен, протягаше клони и си проправяше път през вътрешностите ми, за да намери път навън. Преди тези срещи обикновено прекарвах три дни в състояние, подобно на транс – ровех в гугъл, преглеждах снимка след снимка след снимка на различни места, които никога не бях посещавала, а в корема ми се заформяше кър-корещо усещане на духовен глад.
Днес обаче бях отделила десет минути, за да запиша име-ната на няколко държави.
На държави, дори не на градове.
Суапна се е вторачила в мен в очакване да споделя след-ващата си впечатляваща идея за лятно пътуване, а аз гледам думата „Бразилия“.
Бразилия е петата по големина държава на света. Заема 5,6 процента от сушата на Земята. Човек не може да напише кратък интригуващ материал за това какво е да почиваш в Бразилия. Трябва да избере поне някой конкретен регион.
Отгръщам страницата и се преструвам, че преглеждам какво е написано на следващата. Празна е. Когато колегата ми Гарет се навежда, за да надзърне над рамото ми, аз затва-рям тефтера с бързо движение.
– Санкт Петербург – изтърсвам.
Суапна повдига едната си вежда. Започва да крачи по-край масата.
– Писахме за Санкт Петербург в летния брой преди три години. Не помниш ли? Фестивалът на белите нощи?
– Амстердам? – намесва се Гарет до мен.
– Амстердам е пролетен град – отвръща Суапна с едва осезаемо раздразнение. – Не може да представиш Амстер-дам без лалетата.
Бях чула, че е посетила над седемдесет държави, някои от които по два пъти.
Прави пауза, като потупва телефона в едната си длан, до-като мисли.
– Освен това Амстердам е толкова... модерен.
Суапна твърдо вярва, че ако си в крак с модата, значи си демоде. Ако усети, че се заражда интерес към Торун, Пол-ша, например, значи Торун отпада за следващите десет го-дини. На стената до бюрата има списък (Торун не фигурира в него) на места, за които П + П няма да пише. Всяка дести-нация е попълнена с почерка на Суапна и до нея има дата. Освен това се провежда тайно наддаване кой град кога ще отпадне от Списъка. Няма друг момент, в който в офиса да настъпва такова тихо вълнение, както в утрините, когато Суапна влезе с бойна крачка и с дизайнерската си чанта за лаптоп, метната на рамо, и се отправи право към Списъка с извадена химикалка, готова да задраска един от забранени-те градове.
Тогава всички я гледат със затаен дъх и гадаят коя дести-нация ще извади от забвение. Щом влезе в кабинета си и за-твори вратата, онзи, който е най-близо, изтичва до Списъка, вижда кое име е зачеркнато и се обръща да го прошепне на всички в редакцията. Обикновено следва тихо празненство.
Когато предишната есен Париж бе изваден от Списъ-ка, някой отвори бутилка шампанско, а Гарет извади една червена барета от чекмеджето на бюрото си, където очевид-но я беше прибрал в очакване именно на този момент. Носи я цял ден и я махаше всеки път, щом чуехме изщракването и изскърцването на вратата на Суапна. Мислеше, че му се е разминало, докато тя не се спря край бюрото му на тръгване от офиса и не му каза:
– Au revoir*, Гарет.
Лицето му стана червено като баретата и макар според мен Суапна да го каза изцяло шеговито, той така и не успя да възстанови увереността си след този случай.
След като Амстердам бе обявен за „модерен“, страните на Гарет подминаха баретеното червено и добиха нюанс на цвекло.
Отнякъде някой предлага Козумел. После се чува глас за Лас Вегас, върху което Суапна се замисля за момент.
– Вегас може да се окаже забавен. – После поглежда пра-во към мен. – Попи, не мислиш ли, че Вегас може да се ока-же забавен?
– Определено може се окаже забавен – съгласявам се.
– Санторини – вмята Гарет и звучи като анимационно мишле.
– Санторини, разбира се, е прекрасен – съгласява се Су-апна и Гарет въздъхва шумно и облекчено. – Но искаме нещо вдъхновено.
Отново ме поглежда. Целенасочено. Знам защо го прави. Иска аз да напиша големия материал. Защото затова съм тук.
Стомахът ми се свива.
– Ще продължа да мисля и ще ти споделя идеите си в по-неделник – предлагам.
Тя кимва в знак на съгласие. Гарет се отпуска на стола до мен. Знам, че двамата с приятеля му отчаяно искат да се насладят на безплатна ваканция на Санторини. Както все-ки друг пътуващ журналист. Вероятно както всеки човек на планетата.
Както и аз би трябвало да искам.
„Не се предавай – ще ми се да кажа на колегата си. – Ако Суапна търси вдъхновение, няма да го получи от мен.“
От дълго време не ме е спохождало такова.
– МИСЛЯ, ЧЕ ТРЯБВА ДА НАСТОЯВАШ за Санторини –казва Рейчъл и завърта чашата си с розе върху покритата с мозайка маса в заведението. Виното е прекрасно за лятото и благодарение на нейната работа, му се радваме безплатно.
Рейчъл Крон е моден блогър, любителка на френските булдози, родена и отраснала в Горен Ийст Сайд (но слава богу, не от онези негови жители, които се държат така, ся-каш е много сладко, че ти си от Охайо и дори че Охайо въ-обще съществува. Нима някой изобщо е чувал за Охайо?) и най-добра приятелка от най-висока класа.
Въпреки че разполага с първокачествена бяла техника, Рейчъл мие на ръка всичките си съдове, защото така се ус-покоява. Прави го, покачена на десетсантиметрови токо-ве, защото според нея равните обувки са предназначени за моментите, когато човек язди или градинарства, при това единствено ако не е намерил подходящи ботуши на висок ток.
Когато се преместих в Ню Йорк, Рейчъл беше първият човек, с когото се сприятелих. Тя е инфлуенсър (тоест ѝ се плаща да ползва определени марки гримове и да се снима край красивата си мраморна тоалетна масичка). Въпреки че до онзи момент не бях имала приятел от интернет среди-те, това определено си имаше плюсове (тоест никоя от нас не се срамуваше да помоли другата да изчака, докато на-прави снимка на сандвичите ни). И макар логиката да под-сказваше, че не би трябвало да имам много общо с Рейчъл, на третата ни среща (беше в същия винен бар в „Дъмбо“**, в който седим в този момент) тя призна, че прави всички-те си снимки във вторник, като сменя дрехите и променя прическите си, докато се мести в различни паркове и ресто-ранти, а останалите дни от седмицата прекарва в писане на есета и поддържа профилите в социалните мрежи на някол-ко приюта за кучета.
Бе подхванала тази работа, защото е фотогенична, води фотогеничен живот и има две много фотогенични (макар и вечно нуждаещи се от медицински грижи) кучета.
От друга страна, аз се бях посветила на социалните ме-дии в опит да превърна пътешестването в работа на пълен работен ден. Двете вървим в една и съща посока, но по раз-лични пътища. Да, тя живее в Горен Ийст Сайд, а аз в Долен Ийст Сайд, но и двете сме ходещи реклами.
Отпивам глътка от бълбукащото вино и му позволявам да се разлее в устата ми. Не съм била на Санторини. Някъде из претъпканата къща на родителите ми има пластмасова кутия, пълна с вещи, които нямат нищо общо помежду си. В нея се намира един списък с местата, които мечтая да посе-тя, който съставих, докато бях в университета. Санторини заема едно от челните места. Неговите изчистени бели фор-ми с широки ивици искрящо синьо море помежду им бяха пълната противоположност на моя пълен с излишни вещи двуетажен дом в Охайо.
– Не мога – казвам ѝ накрая. – Гарет ще избухне в пламъ-ци, ако той е предложил Санторини, аз съм го одобрила, а Суапна накрая избере мен да напиша материала.
– Не разбирам – противи се Рейчъл. – Защо ти е толко-ва трудно да си избереш място за ваканцията, Попи? Не е като да си пестила цяла година. Просто избери някое място. Отиди там. После избери някое друго. Нали това правиш открай време.
– Не е толкова просто.
– Да, да... – Рейчъл прави пренебрежителен жест с ръка. –Знам, шефката ти иска „вдъхновяваща“ ваканция. Но когато отидеш на някое красиво място и в ръката си държиш кре-дитната карта на П + П, вдъхновението ще те осени. На све-та няма човек, който да е по-добре оборудван за вълшебно туристическо преживяване от журналист пътешественик, зад чийто гръб стои внушителен медиен конгломерат. Ако ти не можеш да си организираш вдъхновяващо пътешест-вие, как, по дяволите, се очаква да го направят обикнове-ните хора?
Свивам рамене и си отчупвам парче сирене от дъската с деликатеси.
– Може би точно в това е смисълът. Тя повдига тъмната си вежда.
– Какъв е смисълът?
– Именно! – отвръщам и тя ме поглежда с безстрастно отвращение.
– Не се дръж мило и закачливо – изрича с равен тон.
За Рейчъл Крон да си мил и закачлив е почти толкова лошо, колкото е да си модерен за Суапна Бакши-Хайсмит. Въпреки леко размитата визия за косата, грима, дрехите, апартамента и профилите ѝ в социалните мрежи, Рейчъл е дълбоко прагматична личност. За нея животът в публично-то пространство е работа като всяка друга, работа, с която продължава да се занимава, защото благодарение на нея успява да си плаща сметките (поне що се отнася до сире-нето, виното, грима, дрехите и всичко останало, което кли-ентите ѝ ѝ изпращат), а не защото фалшивата псевдослава ѝ носи удоволствие. В края на всеки месец публикува пост с най-несполучливите, необработени кадри от фотосесиите си. Текстът към него гласи: „Това е поредица от нагласени фотографии, заснети с цел да ви накарат да пожелаете един живот, който всъщност е недействителен. За тази дейност ми се плаща“.
Да, учила е в училище по изкуства.
По някакъв начин обаче псевдоизкуството, което съз-дава, не намалява популярността ѝ. Когато съм в града в последния ден на месеца, винаги се старая да си уговорим среща, за да видя как проверява нотификациите си и прави гримаси на досада при вида на безбройните нови последо-ватели и събрани харесвания. От време на време сподавя по някой писък и въздъхва:
– Чуй това! „Рейчъл Крон е толкова смела и истинска. Ще ми се да ми беше майка.“ Аз им казвам, че изобщо не ме познават, а те просто не разбират нищичко!
* Довиждане (фр. ез.). – б. пр.
** Идва от английското DUMBO, акроним от Down Under the Manhattan Bridge Overpass, район в Ню Йорк, намиращ се под моста „Манхатън“. – б. пр.
