Вяра Иванова
Притихна под лозата шумната компания. Градината пустее, а аз усещам отминали ухания. На сочни розови домати и краставици, които леко горчат. На съскащ сайдер в стъклени чаши и много, много полски цветя.
Как искам да се върна там, където бяхме повече, където бяхме много. "Нека да е много, много на душмани", както казваше моята прабаба…
Където бяхме весели, безгрижни и деца, а нашите родители все още грешаха по младежкии не искаха да идва есента. Мечтая си за къщата, за двора и за сянката на старата лоза, за пейката едничка, която всички ни събра. Мечтая за белот под уличната лампа, за стражари и апаши до тъма. Липсват ми дори щурчетата и мирисът на окосената трева.
Още помня как се наелектризираше въздухът преди летните бури, как се криехме в малката стая от светкавици, гръмотевици и всяка тъга и в захлас слушахме единствената радио честота.
Старата чешма пресъхна и моете дете няма да пие от нея жадно вода. Няма да заспи под дебелата орехова сянка или да обели на улицата колена. Остават само спомените - за къщата с малките стаи, за масата с шарена мушама, отрупана с най-вкусната селкса храна. За лятната кухня на баба и бухтите, които разтапят сърца.
За хляба от фурната стара, чиято вкусна коричка чести ставаше повод за война. За звезди в нощното небе и за онова хлапе, което чакаше някоя да падне, за да си пожелае света.
Тиха е вече къщата, кухнята ухае на забрава, дворът пустее самотен, а пейката никого не приютява. Отидоха си селските лета, отидоха си бухтите на прабаба, вече по-различен е светът, приели сме го и някак всичко продължава…
Добави ни в предпочитани източници в Google
