Вяра Иванова
Винаги, когато първите снежинки докоснат черния алчен асфалт и той ги погълне лакомо, аз се сещам за теб. Ти беше онзи, който ме научи да обичам снега отново, когато бях загубила онова палаво и любопитно дете в себе си. В онзи труден за мен момент, ти ми показа как точно трябва да се радвам на малките неща в живота.
Първите снежинки са факт и познай какво - мисълта за теб изплува бавно в съзнанието ми и се кристализира на място, точно като онези остри висулки по ъглите на всички сгради. Опитвам се да се пазя от опасните си мисли, защото ме е страх да не попаднат право в сърцето ми със своите заострени върхове.
И все пак, ето ме, седя и гледам как снежинките падат бавно и спокойно, а сетне вятърът ги завихря и започва да ги спуска все по-силно и бързо към земята. Асфалтът вече е бял и изглежда чист. Няма и следа от черното му лакомо същество. И той се е предал на мисълта за теб.
Обичам вечерите, в които светът е побелял от сняг, а вътре в моя е топло и уютно. Харесва ми, когато навън се чуват само скърцащите снежни подметки на случайните минувачи, а в сърцето ми отекват само твоите нежни стъпки.
Снегът е тук, и ти си тук. Макар и не физически, макар и на хиляди километри от мен, вече знам, че си тук, защото навън всичко е бяло.
Всеки един от нас има в живота си по един такъв човек - човек, който му напомня за нещо любимо и има способността да стопли душата му. Човек, който винаги ще ни бъде тръпка и ще бъде някъде там, скрит надълбоко в сърцето ни до следващия сняг.
Прочетете още:
- Здравей, казвам се Ноември и тъгувам
- Любовта е съвършено проста и просто съвършена!
- Скъпа, забрави за онзи глупак!
