Днес ви представяме личната изповед на една българка, която се е оказала една от 8-те жени, която се разболява от рак на гърдата през живота си. Тя разказва за своята битка с коварната болест, за уроците по пътя и как фондацията "Една от 8" ѝ е помогнала.

***

Представете се с няколко думи:

Казвам се Ваня, на 49 години, семейна с вече пълнолетен син. Това е фактологията, а извън нея – смятам, че съм упорита, веднъж захвана ли се с нещо – не се отказвам лесно, но съм и чувствителна със силна емпатия към всичко и всички около мен. Когато нещо ме развълнува - захващам се със страст, не пестя сили и давам най-доброто от себе си. Ценя искрените взаимоотношения дори до наивност. Категорично не съм домошар и това ме забавлява. Обичам да пътувам, привличат ме малки, закътани дестинации, далече от големия град, особено ме интересуват историческите и архитектурни резервати. Накратко – Ваня, която обича живота!

На колко години бяхте когато Ви поставиха диагнозата?

Бях на 45 години. 45 години за мен беше разделът, от който деля живота си на преди и след диагнозата.

Трудно ли беше да споделите за диагнозата с най-близките си?

Като цяло е много трудно, човек никога не е подготвен, за да научи нещо подобно за свой близък. Първо беше семейството ми, поднесох новината внезапно и ей така между другото – нещо от рода на: „ абе знаеш ли, че си напипах нещо ...“ Още помня мълчанието, което настъпи. Колкото и да не спирах да бръщолевя, че това сигурно е киста, защото съм имала много кисти преди това, че преди 2 месеца са ме гледали на ехограф и не са намерили нищо, че това не може да е нещо друго, защото ние в нашето семейство не сме имали никога такъв случай .... въпреки това мълчанието мъчително продължаваше. Колкото и да се опитваха да изглеждат спокойни, очите им ги издаваха - страх, ужас, неприемане ... видях го и го почувствах.

И така се започна. След това споделих с най-близките ми приятелки, те бяха по-рационални – настояваха веднага да събера няколко мнения, звъняха ми, проверяваха ме дали съм го направила, какво са казали, какво ще правя сега. Разпитваха близки и познати за лекари, болници, случаи, в които това всъщност се е оказало просто киста и се опитваха да ме ободрят. Но те ме познават – аз винаги съм била свръхактивна и всъщност нямах нужда от ободряване, бях влязла в режим на бойна готовност да търся, да проучвам, да се убеждавам. Но не и да падна духом, сякаш като моя защитна реакция, приемах всичко, което ми се случва като поредния проблем пред мен, с който трябва да се справя.

Разбрах, че дори съмнението за тази диагноза, още преди да е финално потвърдена, хвърля в ужас повечето хора, всички окултни страхове, които са ни насаждали през целия ни живот за тази болест, избиваха на повърхността, завлядяваха ги и и дори помрачаваха разсъдъка им – категорично го видях при близките ми! Затова взех решение – няма да казвам. Приех, че това е нещо много мое, нещо много неясно и страшно, не исках да причинявам повече страхове, тревоги и предпочетох да го запазя за себе си. Така и до ден днешен хората, които знаят през какво преминах, са всъщност много малко.

Снимка: Фондация "Една от 8"

Как разбрахте за Фондация “Една от 8”? Кога ги потърсихте?

Съвсем случайно. Както всички хубави неща, които се случват в живота ни. Трябвало е да премина през всичко това, да поема по този път, за да се намери моят ангел – пазител , това беше моя приятелка от болницата, в която заедно се лекувахме. За съжаление точно като ангелче, тя отлетя, не можа да се пребори. Тя не спираше да говори вдъхновено за Фондацията, разказваше ми за една или друга инициатива, за това, за онова, канеше ме да отида и да ги посетя. Тогава на този етап ми беше трудно да осъзная за какво ми говори, за какво ми е всичко това, според мен, тогава не разбирах, че имам нужда от помощ. А тя го беше видяла и затова толкова много настояваше. Докато най-накрая приех, това се случи в един много хубав ден – празнувахме шестия рожден ден на Фондацията. Този ден се оказа и най-хубавият за мен. И така, попаднах случайно, но останах съзнателно.

С какво ви помогнаха от Фондация “Една от 8”?

На първо място ми помогнаха с психологическа подкрепа, всъщност смятам това по-скоро за постигане на пълна личностна, ментална и емоционална трансформация и винаги ще съм им благодарна за това.

През тези две години аз сякаш се слях с Фондацията и момичетата там, там търсех и намирах всички отговори, дори и на най-безумните ми страхове, тревоги, мисли, опасения. Там беше точното място, там се чувствах сигурна и в безопасност.

Как тази помощ ви повлия?

Помогнаха ми да се отърся от миналото, да спра да преживявам очакванията си за бъдещето и да осъзная, че трябва да живея тук и сега. И още: да започна да се обичам, да осъзная в какво съм грешала и как да го преодолея, научиха ме да гледам по нов начин на живота си, взаимоотношенията ми със семейството, близките, приятелите, колегите, несполуките, тревогите, чувството за вина и т.н. Това не беше лек път, отне около две години, през които бавно преминавах през различни етапи на осъзнаване и смея да мисля, че днес, сега се харесвам, приемам и одобрявам много повече като цялостна личност, живея спокойно и мисля рационално, не реагирам емоционално, не позволявам на мислите ми да ме контролират, а точно обратното. Чувствам се нов, пълноценен човек. Чувствах, че израствах и започвах сама да намирам отговорите, които търсех. Това беше безценна помощ, най-вече защото ми помогнаха да осъзная какво сама искам да променя в живота си. Помогнаха ми да премина през този етап в живота ми и да разбера, че тази промяна всъщност е най-доброто лечение за мен.

Кой е най-ценният съвет, който получихте от тях?

Осъзнаването, че аз не съм в болестта, а само преминавам през нея. И да се науча да се обичам.

Кой е най-важният урок, който научихте от битката си с болестта?

Разбрах, че болестта беше моят урок, осъзнах защо ми е дадено да се разболея и какво трябва да променя в нагласите си към другите и случващото се около нас.

Подържате ли връзка с дамите от Фондацията днес?

Поддържам и винаги ще поддържам, те са мои приятели, моята опора, моето вдъхновение.

Какъв е съветът ви към жените, които в момента преминават през болестта?

Вие само преминавате през болестта, тя не ви определя, вие ще победите.