Помня колко се учудвах от умората и сивотата на големите, когато бях малка. Всеки път, когато чуех „уморено ми е“, „безразлично ми е“, си казвах, че аз няма да живея така.
Край мен имаше и други възрастни, които търсеха и намираха красотата, хармонията и живеца във всичко, което ги заобикаля. Може би точно тези хора ми показах как да живея с вдъхновение.
Ще посветя този текст на моето вдъхновение. С огромната благодарност, че съдбата ме срещнала с него и той ме допусна до себе си. Има хора, които остават в живота ни завинаги. Не като физическо присъствие, а като искра, която ни пали, когато сме уморени и обезверени.
Мисля, че бях на 20, когато срещнах този човек. Наглед нищо особено. Особеното беше в това, че душата ми се усмихваше, когато е наблизо. В сърцето ми настъпваше някаква странна, необяснима хармония, кръвта ми потичаше бавно и спокойно, а мислите ми трескаво търсеха думи в които да излеят чувствата.
След всяка среща се раждаха нови и нови рими. И така до днес.
Оставих вдъхновението си да живее свободно. Не го завързах с простири и не го защипах с щипки, защото истинската обич не поставя условия. Обичта дава свобода, сила и вдъхновение.
Днес имам още две вдъхновения. Когато сутрин видя спящите им личица си давам сметка, че ме има. Надявам се чрез техните мечти да стигна още по-далече. Това на, което ги уча е, че няма невъзможни неща. Когато човек живее с вяра, с постоянство и търпение, може да постигне всичко.
Да виждам света през техните очи. Да се удивлявам на пролетта, да се радвам на дъгата, да събирам стъкълца на плажа и да се качвам на най-страшните въртележки с тях ме прави безкрайно щастлива.
Всяка година, когато цъфне бадема със своите розови цветчета, се чувствам преродена. У мен се появява една неутолима жажда за нов живот, за приключения, за цвят, за аромат и музика. Гледката на цъфналия бадем за мен е една от най-вдъхновяващите.
Има и още нещо, което ме кара да изживявам всеки миг - изгрева над морето. На дивия плаж, заобиколена от скалите. Изолирана от суетата на ежедневието, пред вечното море и огнено червеното слънце се чувствам като песъчинка. Незначителна и временна.
След такива утрини искам да взема от живота всичко. Искам да се насладя на тишината, на неспирния полет на птиците, на смеха на децата си и на обичта, която изпитвам.
От Сияна Янева
Ако искате и вие да се включите в играта на Edna.bg и да се борите за някоя от уникалните ни награди, прочетете условията ТУК!
Още от участници:
