Оплакваш се, че уж си изкарвам хляба с думи и постоянно си драскам какво ли не, а за теб не съм написала нищо. Нито поезия, нито проза, нито дори статус във Фейсбук...
Решаваме да прекараме първия уикенд от новата година в Копривщица. Мразовито е, усойно, но никой не се интересува от дреболии. Влизаме във всички музеи, а на излизане винаги пиша в книгата за гости посвещение от мен и теб. Веднага се разписваш отдолу.
Аз търся доказателство, че ме е имало. Ти търсиш доказателство, че ме е имало за теб.
Кое не е поезия? Под формата на бял стих оставяме след себе си спомен в тези дебели, тежки книги и не знам какво правят с тях, дали ги пазят или изхърлят след това, но имената ни стоят красиво едно до друго, цари невероятна хармония и просто трябва да ги напишем. Не е любовно произведение, би казал някой, но всъщност е.
Че не пиша за теб е последното нещо, което можеш да ми кажеш. Бих написала инициалите ни дори върху жилищната сграда, бих помогнала на птиците и надеждите да ни намират по-лесно, така всички ще знаят къде живеем и още по-лесно ще ни посещават, ще обясняват колко много си подхождаме външно и вътрешно и как любовта не е толкова лоша, когато те кара да обичаш себе си и хората, които приличат на теб.
Хората все забравят, че поезия могат да бъдат много неща и забравят къде да я търсят.
Аз обаче съм убедена, че ежедневно полагам чутовни усилия в съставянето на личната ни стихосбирка от неподозирани чувства и несигурности. Някой ден ще имаме цяла библиотека и тази зверска страст помежду ни ще я подпали и изгори до основи. 451 градуса по Фаренхайт, изпепелена съм още в предговора на книгата.
Пиша ти нещо голямо, без думи, още сутрин, когато ставам от леглото и започвам деня си с песните на Арета Франклин. Когато избирам между пет блузи и се чудя коя ТИ би харесал и също дали ТИ би харесал начина, по който изглежда косата ми днес. Всичко трябва да харесаш ТИ – как работя, как се държа с близките си, как преодолявам собствените си паники.
Пиша ти, когато излизам на улицата и искам да поздравя всеки, да му кажа, че все още не вярвам в любовта, но я виждам зад всеки ъгъл.
И така, както не вярвам, чакам да ми завъртиш главата на вечерта, да ме накараш да се предам под сладостната тежест на ръцете ти и да забравя, че други са ме докосвали и обичали преди. Ти си амнезия за излишното. Съществуваш абсолютно, определено, в автокрация, сърцето ми няма право на глас.
После си говорим за бащите си и колко общо имат с литературата те, когато са толкова крехки. Съжителството ни изглежда като пример от учебника по биология за 7-ми клас – един рак отшелник и актиния, прилепени заедно, си дават всяка минута, много повече, отколкото са способни или искат да си вземат.
Не спираше да е хубаво. Чудя се, ако бяхме останали заедно, щяхме ли да достигнем лимита на обичането?
И щяхме ли да се наситим някога един на друг? Щеше ли тоталната невъзможност да прекарваме времето си поотделно щеше да ни разболее от рутина?
Точно месец след Копривщица спя на твоето място на леглото, защото така не мога да видя, че е празно. А и си го харесах първа, преди да ми го вземеш. Не, че не бих ти го дала и сега. Бих ти дала всичко, което може да бъде достатъчно за една честна любов. Разбити от тежестта на тази патологична липса, се хващаме за спасителните си пояси. Ти се занимаваш с числата, а аз с думите. Опитвам да им бъда стопанка, да ги подреждам правилно, да ги ползвам само по предназначение.
Сега те няма и е лесно да не съм досадната бъбривка, която те залива с ненужна информация.
Даже много неща са лесни. Не мисля какво да облека и не искам косата ми да изглежда добре, защото така може да привлече погледите на минувачите към зачервените ми очи. Не мисля как да се държа с хората, защото не искам да се държа. С никого.
Лягам си рано и ставам рано, почти веднага, след като съм се стреснала в просъница. Тогава отварям бележника си и започвам да нахвърлям всичко, което ми хрумва за теб, за да изчистя душата си от всички тези мисли. Веднъж изписани, ще ми помогнат да заспя. И не ми казвай, че не пиша нищо за теб, защото всъщност ми се иска да можех да спра.
Автор: Катя Димитрова
