"Прави се на недостъпна, за да те хареса" - това е универсалната женска формула за успех в любовта.
И по ирония на съдбата сме "прокълнати" да обичаме онзи, който бяга от нас, и да бягаме от онзи, който ни обича.
Защо е така? Какво в програмния код на душата ни ни кара да бъдем емоционални мазохисти?
Едната от теориите гласи, че жените все попадат на неподходящия партньор, защото подсъзнателно не са готови за сериозна връзка.
Друго обяснение е, че моногамията не е част от човешката природа и, колкото и нечестно да звучи, сме "програмирани" непрекъснато да се оглеждаме за "нещо по-добро".
За нас усилията, които полагаме за постигането на дадена цел, са правопропорционални на стойността и.
Трудното, недостъпното, невъзможното асоциираме с ценното, удовлетворяващото, което се превръща в наша фикс идея.
И в този ред на мисли, защо тогава бягаме от онези, които ни обичат?
Обяснението е просто.
Дълбоко в нас, ние смятаме, че не заслужаваме да бъдем обичани.
Тази подсъзнателна несигурност отнема част от увереността ни, прави ни уязвими.
Затова, когато някой покаже отношение към нас, почти механично в съзнанието ни изниква въпроса "Защо му е на този човек да хареса някого като мен?"
Това ни прави неспокойни. Живеем в дискомфорт.
Намираме хармония единствено в непрестанното "гонене" на онзи, който е равнодушен, обречени на хронично разбито сърце и любовен дефицит.
Защото сме по-склонни да преследваме онзи, който е по-добър от нас, отколкото да бъдем с онзи, който превъзхождаме.
Колко от нас биха направили компромис с партньора си и със самите себе си в името на щастието?
Автор: Теодора Кацарова
