Истината и спестените мръсни чорапи

Истината и спестените мръсни чорапи
Снимка: Thinkstock

Михаела Петрова

Преди години беше, работех в среда, която не беше свързана нито с култура, нито с литература, нито с журналистика.

Някаква пиар дейност развивах, без да се обяснявам каква съм в нормалния ми живот.

Хората, с които се срещах по работа, знаеха единствено, че имам дете. Понякога чуваха, че то ходи при баща си в чужбина през лятото. Знаеха, от време на време пътувам извън страната. Лични въпроси не ми задаваха, вършех каквото имаше да се прави по техните дела и толкова. Един ден обаче, отивам в офиса и усещам, че ме гледат особено, с някаква смесица от неудобство и респект.

По едно време идва един от тях и казва: „Шефът те гледал по телевизията, говорила си за тройки”.

Това ли било? Напуши ме смях. „И за двойки говорих” – реших да бъда пестелива.

Случаят беше, че в едно предаване, весела артистична група, дискутирахме различни казуси на взаимоотношенията по кратки откъси от „Секса и града”.

Колегата обаче продължи: „Аз те проверих в интернет каква си?”. „Каква съм?”. „Сърцевед си, нещо” – до това заключение беше стигнал човека.

„Нещо такова, да” – продължих да отговарям кратко, докато сдържам вътрешния си кикот.

„Аха! Значи затова мъжът ти е бегал в чужбина!” – тука вече прихнах. Смях се със сълзи.

От толкова години писане за емоционални възходи и падения, връзки и развръзки, съвсем бях забравила, че „сърцеведите” не са най-мечтаните партньори – в масовия случай.

Спомних си как години наред беше тотално невъзможно колежка от списание да се подпише с истинското си име под текст за секс и любовни отношения.  

Не заради самата себе си, а за да не отговаря на неудобни въпроси у дома. Да не се почувства обиден, наранен, изобличен мъжът, с който споделя завивките си. За да не засегне приятелките. Въобще, хората като цяло обожават да клюкарстват, да се вълнуват от живота на другите в жълтата преса и риалити форматите, но ако някъде си видят описана историята, могат истински да побеснеят.

Да се беснеят: „Как можа?“, „Затова ли съм ти споделила съкровени работи?“, да не доумяват как изглеждат в твоите очи. Макар да ми се е случвало въобще да не могат да се разпознаят. Правилото е, че като цяло си правят грешни изводи за причината, поради която си избрал да вдъхнеш живот на тяхната история или да ги използваш като прототип. Ако са ти роднини – дори се случва да се срамуват от теб.

Например, моята майка не дойде на премиерата на първата ми книга по тази причина. След време, като я прочете, малко я хвана яд и на премиерата на следващата доведе и най-добрата си приятелка. Трябва им време на хората, които волно или неволно съжителстват с пишеща особа, да разберат, че използването на историята им в определен контекст, не е нещо лично. Тази история ти трябва, за да илюстрираш своето послание.

Имало е някакви моменти, в които съм се колебаела дали да разкажа самата истина, или да я омекотя и завоалирам, но обикновено по-силната страст надделява. Ако трябва да се откажа от приятелството с човек заради разказването на историята, ще се откажа от човека.

Това е бил и съветът на издателката на Исабел Алиенде. Когато тя споделила, че се притеснява от семейството си да разкаже великолепните, пълни със страст, желание, аромат на сладки и омайни билета, истории от „Афродита”, издателката ѝ казала: „Ако избираш семейството пред книгата, не си писател”. Точка. Много се радвам, че тя е избрала да бъде писател. Със сигурност и вие.

Дори и моят скромен опит показва, че колкото и да се притесняваме за другите, щом седнем пред белия лист, той ни прелъстява и омагьосва до такава степен, че нищо друго не е важно. А в крайна сметка, семейството и истинските приятели приемат, че ти си разказвач на истории и понякога това ще включва и тях. И то по начин, който не са в състояние да предвидят. Научават се да правят разлика между общуването със самия теб и онова, което е твоята работа и страст.  

Така или иначе, казусът „какво ще си помисли някой от близките и приятелите” в един момент се надраства. Но онова, което остава винаги с теб, е навикът да наблюдаваш, слушаш, помниш, анализираш, групираш в типажи, да скицираш наум възможни сценарии. Този писателски рефлекс, кореспондира единствено с твоя личен живот.

И сега ще споделя някои неудобства на това да си писател от тази гледна точка.  

Виждаш детайли, които убягват на другите. Дори когато си съвсем приятно, прясно влюбен. Готино ти е, че хвърчат пеперуди в стомаха, но зоркото око не изпуска нюанси на несигурност в думите, притеснителен поглед, наличие на втори телефонен апарат, чиито номер не знаеш, неприбрана снимка на бивше (или може би настоящо?) гадже, несъзнателно попипване на пръста, там където може би преди малко е имало халка.  А ако няма жена в живота му или поне платонично увлечение в сърцето му, много бързо разбираш точно защо си е останал необвързан. Което понякога е по-неприятно от това да е обвързан.

Навикът да колекционираш типажи много бързо дефинират още цял списък с интересни и дразнещи неща – никакъв писател не става от теб, ако нямаш усет за детайла – не само за красивия, но и за дразнещия, подходящ за иронизиране. С практиката и писането, усетът за типажи толкова добре се развива, че няма почти никакви изненади как би се развила историята с този човек. И дали въобще си струва.

Ако все пак си решена да се развие, толкова бързо съчиняваш историята на живота ви, че почти никога нямаш търпение да изчакаш естествения ѝ ход. Знаеш финала, защото си стигнал до него по своя писателски шорт кът. Преживяваш това състояние от бъдещето в реалното за него време на настоящето и ето ти го разминаването. Той е на трета страница от вашата връзка, ти емоционално си на 233-та. Изнервящо е.

В един момент престава да те свърта. Особено като започне да реагира по-тъпо, отколкото в твоя сценарии. Ето това как може да ядоса един писател само ако знаете. Майната му. Сядаш и пишеш историята. И ако ще ми се подсмихвате: „аха, значи тия работи дето ги пишеш не са истина”, веднага ще ви оборя. Самата истина са. В този свят само изживяванията се броят. А щом една история е описана, тя е дълбоко и съкровено изживяна. Само мръсните чорапи са спестени. След приключването на романа, историята продължава да живее в умовете и сърцата на различни читатели, осмисля собствените им житейски избори, помага им да бъдат търпеливи и да изживеят пълноценно своите любови.

Както казваше баба Вихронрав – една от вещиците на Тери Пратчет: „Какво да се прави, някой трябва да върши и тази работа”.

В моя живот има леко неудобство, което сама съм избрала. И то не ми е неудобно. Не променя факта, че до една любовните ми истории са интересни, дълбоки, красиви, вълнуващи, съкровени и много забавни.

А най-хубавото е, че понякога дори успяват да ви поощрят да изживеете по този начин своите. Затова и никога не бих се отказала от тази работа заради друг човек, колкото и да го обичам.

Виж, ако е нечовек, ще се споразумеем. 

Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:

Хранителен режим за (не)обвързани

Загубеняци на първа линия

Разговорът като секс

Поуката от тайните тефтери

Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката

Съкровища в емоционалния багаж

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Кое е вашето сутрешно "гориво"?

Мара Белчева - красивата българска поетеса
Известни

Мара Белчева - красивата българска поетеса

Битка за сърцето на една от най-красивите поетеси била причина...

Маршът на незадоволените жени
Свободно време

Маршът на незадоволените жени

Телата им са покрити с кожа, главата с косми, имат две очи...

8-те навика на щастливите хора
Свободно време

8-те навика на щастливите хора

Има много практични неща, които всяка от нас прави...

Абонамент