Да ти натиснат бутоните

Да ти натиснат бутоните
Снимка: Pinterest

Михаела Петрова

„Да ти натиснат бутоните” – знаете го този израз.

Сигурно и го употребявате, когато опитвате да обясните внезапно избухнала симпатия, непоносимост,  любов, омраза, гняв, възторг, вдъхновение, възбуда, цялата палитра човешки емоции.

Общо правило е, че когато „ти натиснат бутоните”, не си в състояние да предотвратиш подсъзнателните си реакции.

Потиснеш ли ги, става по-лошо – заболява те главата, вдига ти се или пада кръвното, разсейваш се и те пресреща инцидент, ставаш „карък”,  забравяш си ключовете, телефона, нещата, които си приел, че ти е важно да ти бъдат подръка.

Недай си боже, ако не се усетиш навреме, те прасва някой инсулт, инфаркт..., за който всички се чудят: какво стана, толкова спокоен човек беше. 

Точно така си счупих ръката наскоро. Придружих сина ми в Холандия, където ще бъде студент. Разприказвахме се с чичото, от когото наехме велосипеди и на довиждане той ми каза: „И сега, какво, момчето на мама, ще остане само”. Реагирах мъжки: „Ще трябва да се справи с това”, но 20 метра по-нататък, на съвсем равно и безопасно място, с много ниска скорост, изгубих баланс и с невероятен финт паднах на лявата си ръка.

Още докато се приземявах и бях все още цяла, схванах, че това е чиста проба емоционален удар, но вече нямах технологично време за баланс. Чичото ми натисна бутоните, които покрай цялата динамика и организация около заминаването „на детето”, бях подтиснала. Не нарочно.

А защото бях изпълнена с повече динамична енергия. Лявото, женското, майчинското вече беше в изкривената си форма на контролираща подкрепа. При това – отдавна.

Когато приятели ме питаха: „Мъчно ли ти е?” от неудобство казвах „Да”, но не го чувствах. Разбрах, че ми е мъчно, че едновременно с подкрепата си, губя и контрола едва когато болката в лявата ръка прониза цялото ми същество. Нали знаете, това е дундуркащата ръка.

Когато бебетата са малки, ги държим с лявата ръка, за да може да действаме – да ги храним и други обслужващи малкото същество дейности, с дясната. Банално е, факт, но така стоят нещата – едно от нещата, които прави женската ни същност е да дундурка, да бъде подкрепяща основа.

В текста ми за обратния феминизъм вече обясних как дори по невнимание, поради естествената специфика на обществото, в което живеем, отглеждаме мъже, които свикват да бъдат дундуркани от жени.

А ние толкова се срастваме и автоматизираме навика да го правим, че понякога наистина е нужно „да те халоса нещо”, за да се осъзнаеш. Да се издигнеш и да видиш истинската картинка – как оставената празнота от онова, което си подкрепял, но вече няма нужда, създава болка.

Но все още не си давах сметка, че онова, което боли е загубата на контрола. Не съм сигурна, но може би, ако бях казала на чичото „Ще трябва да се справя с това”, ако бях осъзнала, че синът ми си е окей, че всичко, което съм му дала до 19-тата му година, трябва да му е достатъчно, за да се справи сам,  а аз съм тази, която не е добре, вероятно нямаше да падна от колелото.

Не го  бях усетила навреме, за да си дам време да спра, да вляза дълбоко в себе си и да се препрограмирам. 

Това и казах на приятелката – хомеопатичен консултант на семейството ни, на която се обадих, за да питам кога да си изпия арниката и колко пъти.

За да не губя време в дълги разговори в роуминг, обобщих ситуацията: „Не успях да се препрограмирам и паднах”. „Добре, защо не си даде време преди да замине, просто да седнеш и да се наревеш хубаво?”. „Не го чувствах”. „Добре, вземи си еди колко си пъти арника и гледай да се наревеш добре, за да не подхванеш с дундуркането някой мъж като се върнеш”.  Добра забележка. 

Спомням си, точно когато синът ми получи писмото си за прием в Университета, житейското ми колело се завъртя така, че се появи един мъж, който умее/ше да ми натиска разни бутони. Тогава една друга приятелка ми каза: „Това е чудесно, защото сега, синът ти като замине, ще ти се появи празнота, която ще запълниш”.

Тя си мислеше, че ми казва нещо хубаво, аз го „чух” като аларма за тревога. И станах много бдителна. Докато отношенията ни се развиваха, наблюдавах какво ме кара да се свивам, какво – да се разгръщам, кога и на какво реагирам автоматично като програмиран робот. И факт – „роботизираният ми”, подсъзнателен рефлекс беше именно дундуркането.

То ме правеше щастлива, изпълваше ме с чувство за смисъл. Но забелязах, че то създава и друга много мощна илюзия – „че контролираш нещата”.

Когато някой се е отпуснал в подкрепящата ти енергия, ти имаш абсолютната власт и контрол да го насочваш и навигираш. Бебето може да гледа само натам, накъдето го обърне майката с контролиращата си ръка. Ако се разпищи, тя се завърта и сменя гледната му точка. Точно това правех и с този зрял мъж, при това съвсем осъзнато.

Наблюдавах и не вярвах на очите си каква невероятна власт даваме на хората, на чиято подкрепа се доверяваме. Имах добри намерения и му подсказвах действията, които му помогнаха да си стъпи на крака, но добрите намерения са оправдание. Те никога не са окей. И то съвсем не защото „не получаваш благодарност”. Аз я получавах до такава степен, че неговото „благодаря” от приятност за егото, стана тотален бич за душата ми. 

Моят партньор в натискането на бутоните ми, издигна този мой „талант” едва ли не в култ и го дефинира като ценност. Колкото повече го идеализираше, толкова по-нервна ставах, докато не забелязах грешката и не прекратих дундуркането му. Рязко. С шут от типа: „Абе, я лети, имаш си крила”.

На тези неща, когато са стигнали кривата на своето изкривяване, трябва да дръпнеш шалтера преди да ти изгорят бушоните. Това не е добра основа за партньорство. Никога. Колкото и фалшиви илюзии за зависимост да създава. 

„Това че ти е мъчно е съвсем човешко, защо искаш да го препрограмираш? – недоумяваше друга приятелка, докато й обяснявах моята концепция за нещата. – Радвай се, че не си някакъв хладнокръвен мазол.

Много се радвам, че си плакала, че си имала човешки и майчински емоции, свикни, че не си някакъв бог, който е толкова над нещата, че може да чувства само каквото си поиска”. 

„Напротив, трябва да го препрограмира” – намеси се в разговора ни напълно непознат мъж от съседната, съвсем близкостояща маса в заведението, в което бяхме. Извини се, че е чул целия ни разговор, след което продължи: „Занимавам се със софтуер и излекувах детските си травми като програмист.

Когато някаква „човешка”, както я нарече, емоция ме обсебеше, си записвах, после превърнах всичко в програмни кодове, видях повтарящите се модели, които разбира се, имаха корен в детството и си пренаписах „програмата”. С дисциплина.

И да, роботи сме. И богове. Едновременно. Приеми го.

А теб те съветвам – обърна се към мен, - ако приемеш моя съвет, да не изцеряваш ръката си напълно, дори и да можеш, преди да си се препрограмирала.

Остави малко болка временно, за да ти създава градивен дискомфорт. Да се подсещаш да сменяш навика.”

С програмиста обединихме масите и си говорихме докато затвориха заведението. Какво още си споделихме за емоционалното програмиране – следващия път. 

Хороскоп за деня

Каква си според асцендента си
Каква си според асцедента си
Виж Съновника на Edna
Съновник
Виж Тайна на деня
Тайна на деня
Изтегли Късмет на деня
Късмет на деня
Изтегли Карта Таро на деня
Карта Таро на деня
Виж Съвет на деня
Съвет на деня

Авторите

Edna пита

Каква зимнина ще правите това лято?

Абонамент