Не, наистина – историята ми с виното е детска и тази напитка сякаш ме преследва цял живот, докато най-сетне аз не се спрях и не си дадох сметка, че трябва да ѝ отделя специално внимание и нужното уважение.

Баща ми имаше един братовчед, който живееше в Сандански, а по-късно имигрира в Германия със семейството си. Преди това докато бях много малка му ходехме на гости, дори не помня в кой точно период в годината, за да посрещнем новото вино и за да ядем едни специални гозби, които бабата на този братовчед на татко ми приготвяше по повода.

Тази баба, която на мен вероятно ми се падаше далечна прабаба, беше малка, суха и жилава като дърво жена, която беше толкова подвижна и пъргава, че като деца я гледахме и се чудехме от коя ли приказка е излязла.

Тази баба дори спеше до бъчвите и ги слушаше, дори нощем, а през деня им говореше. И в момента, в който чуеше нещо специално, което никой друг от нас не съумяваше да улови – скачаше и казваше: виното е готово! Тогава цялата рода се заемаше с пълнене на бутилки, а за нас, децата имаше специално вино, от което задължително трябваше да пием по една чаша на вечеря, за да станем по-здрави и силни.

„Детското вино не напива, прави си силни!“ така ни казваше малката баба, владетелка на винените бъчви.

После баща ми замина на работа в Рим, а ние го последвахме в непознатата земя на пица, олеандри, римски останки, зехтин, вулкани, паста и… о, изненада! Вино!

Много преди да знам значението на deja vu го изпитах, в пети клас, в кухнята на приятелката ми Мариаграция, когато нейната баба от Калабрия беше дошла на гости да прекара зимата със семейството си в Рим. Един ден ни прибра от училище, поднесе ни топла супа минестроне, сипа ни по една чаша вино и на учудения ми поглед отвърна: за сила и здраве.

Това вино не беше леко, полупрозрачно и с вкус на плодов сок както това на малката жилава като дърво прабаба от Сандански. Беше по-силно, по-гъсто и определено по нищо не приличаше на вкус на детска напитка. Изпих с мъка половината чаша, а бабата на приятелката ми ме заплаши, че ако не го изпия цялото, ще се обади на майка ми, т.е. сериозна заплаха свързана с неясно наказание или най-малко порицание.

В Италия после продължих да се връщам в годините, заради красотата ѝ, заради кухнята ѝ и заради семейните приятелства. Като така, преди 15-тина години, след първото причастие на дъщерята на наши приятели, на малките сипаха aqua magica – вълшебна вода, т.е. малко червено вино, разредено с вода и им заръчаха да го изпият до дъно – за здраве.

Ето го това пусто вино, все за здраве го дават на децата! На въпросът им защо трябва да им сипват вино, ми отговориха: защото виното е в нашата кръв и в нашата култура, защото всеки регион в Италия е различен, има неразбираеми диалекти, но виното ни обединява.

И допълниха, съвсем по-практичната причина: защото така учим децата от малки да пият само хубаво вино, а не да се наливат безразборно с какъвто и да е алкохол!

Обещах си, че ако някой ден стана родител, трябва непременно да приложа тази тактика. И това обещание сега се сбъдва.