Режисьорът Мартин Геновски: Шест години работих по „Баба и Меца“|Edna.bg

Режисьорът Мартин Геновски: Шест години работих по „Баба и Меца“

11.08.2026 19:00

Българското документално кино отново гледа към голямата европейска сцена. Филмът „Баба и Меца“ на режисьора Мартин Геновски е част от конкурсната програма на фестивала в Сараево – признание, зад което стоят цели шест години работа. За историята, която не го пуска, успеха на „Ева“, трудните теми в киното и защо днес е по-лесно да покажем тялото си, отколкото душата си – Д-р Мартин Геновски говори откровено в специално интервю.

- Поздравления за селекцията в конкурсната програма на фестивала в Сараево. Какво означава това признание за вас и за българското документално кино?

- Благодаря. За мен означава много, защото дава шанс на филма да срещне своята публика. Премиера на голям европейски фестивал, особено в основната конкурсна програма, е най-хубавото, което може да се случи на един филм. Прагматично погледнато - такъв тип представяне пред професионалната общност му дава шанс да бъде представен пред дистрибутори, фестивални селекционери, телевизионни оператори, стрийминг платформи, което е от ключово значение за успешния живот на филма. От авторска гледна точка е вълнуващо, но честно казано още не мога да го оценя и осмисля.

И предишни години български документални филми са се представяли успешно на фестивала в Сараево - били са селектирани, печелили са и награди. Сегашната селекция на “Баба и Меца” затвърждава позитивната тенденция българските документални филми да бъдат приемани добре на световните фестивали - да надскачат границите на страната ни. Мисля, че в България има страхотни документалисти.

- Как открихте историята на „Баба и Меца“ и в кой момент си казахте: „Това трябва да стане филм“?

- Докато работехме по сценария на предишния ми филм “Заведи ме вкъщи”, сценаристът и автор на едноименната книга Михаил Вешим ми разказа за историята на Макси - чул е от негови познати. Това беше в началото на 2020-та година. В онзи момент не бих казал, че имах особен интерес да правя документално кино, но историята моментално ме грабна, още докато ми я разказваше, въпросът не беше дали трябва да стане на филм, а как да го направим. Обърнахме се към продуцента на филма Мартичка Божилова, която явно веднага видя потенциала в историята, защото буквално на следващия ден ме изпрати в Нидерландия (където реално заснехме филма), заедно с оператора, за да се убедя, че разказаното е истина. Тогава и през ум не ми мина, че работата по филма ще продължи шест години.

- Кога да очакваме премиерата и в България?

- Надявам се съвсем скоро, но все още не мога да потвърдя конкретна дата.

- Предишният ви експериментален филм "Ева" е отличен с над 20 награди. Очаквахте ли успеха на този проект?

- Иска ми се да кажа, че съм очаквал, но не - нямах никакви очаквания. Исках да направя филм, в който да смеся видовете кино, да експериментирам с формата и съдържанието, както и с подхода при работата с актьорите. Истинската история, по която е създаден филмът, много ме вълнуваше в продължение на години - ситуация, при която родители разбират, че плодът е с генетична мутация, ако се роди, бебето ще живее само няколко часа, а родителите са изправени пред избора дали да прекъснат бременността, или да я продължат, така че след раждането органите на бебето да помогнат на други тежко болни деца. Изключително изпитание.

Искаше ми се да провокирам зрителите да се замислят по темата за донорството, която в България все още е табу - по никакъв начин не казвам кое е правилно и кое не, но поне обмислянето е някаква стъпка. В това отношение филмът успява да постигне целта си, поне от това, което съм забелязал след прожекциите.

Любопитно е, че сега “Ева” влезе в конкурсната програма на националния фестивал “Златна роза”, а през есента планираме специално събитие в София като част от фестивала “Киномания”.

- Какво ново да очакваме в близко бъдеще от вас?

- Работя върху нов игрален филм, който изследва интимността и трудностите при общуването – при споделянето и допускането на човек във вътрешния ни свят, скриването зад социалните маски. Вълнува ме темата за несигурността, която крием зад определени образи, които сами изграждаме и когато ги изгубим се чувстваме голи и уплашени. Всъщност това е и концепцията на проекта - лесно е да се съблечеш, трудно е да се разголиш. В днешно време сякаш всичко е на показ - споделяме онлайн моменти от живота си, храната си, роднините си, домашните си любимци, част от инфлуенсърите щедро споделят и телата си, но в реалния свят не споделяме нищо - защото не сме способни да допуснем човек до себе си. Не сме способни да се разкрием, страхуваме се, че ще се покажем слаби, ще бъдем уязвени. За съжаление към момента проектът не успява да се пребори за финансиране на конкурсните сесии на Национален филмов център, дори в категорията за микрофинансиране, така че засега има риск да остане един наистина интимен проект – само в моята глава.