Животът е, за да го изживееш. И да се радваш на всичко, което си

08.10.2021 13:30

Няма друго какво да се прави, освен да си благодарим, че сме избрали да съществуваме баш в това тук и сега. Клиширано ли ви звуча? На фона на целия хаос и неяснота. На каква ви се правя?

Хайде, не ми разправяйте, че и преди, в старото „нормално“ бяхме все доволни. „Абе, добре сме, ама ще се оправим“ е лаф още от филма „Куче в чекмедже“. Поне от 1982-ра го въртим в употреба постоянно. Колко пъти се оправяхме, един ли, сто ли... изгубихме им бройката далеч след Перестройката. Дори и Иван Кулеков написа книга „Шъ Съ Оправим“, родена от едно телевизионно предаване, което младата аудитория едва ли помни, но няма начин да не ползва лафа.

За пръв път от 83 г. Юпитер и Уран се срещат в Телец: какви изненади очакват всяка зодия
На фокус

Наскоро бях на погребение на мой връстник. Инфаркт, не ковид. С приятели поседнахме в близко ресторантче. Първоначално е малко неловко, когато са такива поводите за срещи, но на маса хората се поотпускат, знаете как е. И говорим общи приказки, кой как е и какви ги върши, но над ястията и напитките, имаше надвиснал облак. Усещах се неловко, сякаш съм в тенджера под налягане от този облак-притеснение на хората. Не само тези с мен, а и наоколо. Не от смъртта, не от болестта, не от икономическия колапс, а от нещо, което ако уловя с хвърчило, за да му придам облик в някакви думи, по-скоро бих нарекла със заглавието на друг български филм – „А сега накъде?“

Едно такова усещане – не че нямаме свежи идеи, мечти и желания, но около тях се трупа багаж на условности.

Маски, ваксини, дългове, една несигурност, която тежи, а свежата идея въобще не я олекотява. И хайде, наздраве, да сме живи и здрави, другото все ще се нареди... И точно тогава, не аз-човека, а цялото ми същество, което е отвъд всякаква Михаела каза:

Хора, трябва да сме много щастливи и супер благодарни, че сме живели и продължаваме да бъдем в тези времена. Уникални. Знам, че все не бяхме доволни, все нещо не ни достигаше, все нещо още искахме, обаче всичко беше като един вълнуващ танц и ни завихряше...

Да, беше танц на свободата – каза приятел, който е поет.

Точно. Дишахме я тази свобода, горяхме в нея, усещахме се силни...

... и правехме всичко, което си поискаме – завърших аз с онази усмивка, която съдържа паметни линкове към кефа от различни бележки под линия в житейските ми търсения и експерименти.

Говорим си за...

Не мога да твърдя, че е било същото за другите, но аз усетих, че поне над нашата маса, облакът на притеснението се разсея без да му е нужно да стоварва дъжд и гръмотевици, за да се разчисти. Благодарността е точно такава енергия, стига истински да я почувстваш. Пак може нещо да ти ври отвътре, но се изпарява, разпръсква, дифузира, не е в тенджерата под налягане. Раздвижва тялото, не го сковава и напряга.

И усетих, че вече нямам нужда от никакви идеи, които да ме палят. Напълно достатъчно е това, че съществувам и изживявам всичко, което избирам. От сутрешното си кафе с цигара, свежестта на душа и маслото, с което галя тялото; дрехите, които съм си купила с любов и ми е приятно да обличам... през кифличките с кашвал от арт кафето, пътуването в градския транспорт със слушалките в ушите и музиката, която прави света навън като декор от филм, който само гледам; нарязаните праскови, оставени на масата във офиса и чашите, пълни със солети. И после лелята, от която купувам кестени ми подарява и половинка орехи, за да ги опитам.

През всичкото това време, със сигурност съм свършила и някаква работа.

Дала съм на някого част от моята енергия, потанцувала свободно с това, което само е дошло в деня ѝ; получила съм и неща, които дори не съм си помисляла, че искам, но са били там, когато са ми трябвали или просто като потенциал, който може и да не ми потрябва.

Позволила съм животът да ми се случва и прояви по своя начин, без никакъв контрол... и колкото повече вдишвам това изживяване, толкова по-добре се чувствам. Без планове. Без цели.

Когато имам план и цел, се чувствам неуспешна, ако не го изпълня. Много лесно се подхлъзвам в това да се самоосъждам, че не съм направила това или онова както трябва или просто по-добре. А усещането за благодарност към самия живот се връща в някоя книга на съвременен лайфстайл езотеричен гуру и предизвиква цинична насмешка: “Да, бе, то така не става”.

Изпълня ли целта си, удовлетворението не е нещо трайно.

По-скоро сякаш пускам онази плоча: “с постоянство и упоритост всичко се постига”. Благодарността отново не присъства в картинката, защото знам, че съм постигнала целите си с дисциплина и контрол. Тогава се проявява гордостта. Не някаква ефимерна благодарност, тинтири-минтири. И си поставям нови цели, които отново ме вкарват цикъла - контрол, дисциплина, самоосъждане, гордост. Мерси, не е моето нещо. Супер досадно ми е.

Когато веднъж осъзнах, че наистина няма друго какво да правя, освен да си благодаря, животът рязко стана цветен и доста интересен. И точно като през 90-те, правя каквото си искам. Но този път не мрънкам, не дудна, че искам да е еди как си. То е, каквото е. Моя работа е единствено да го изживявам. И да се усмихвам със симпатия на всичкото, което съм.