Михаела Петрова
Докато бях потопена в първото си пътешествие из Южна Индия, ми хрумнаха много неща, които да споделя от моята гледна точка. Но честно казано не предполагах какво ще е първото, което ще избера. То само се прояви, когато изпитах истинска, чиста и почти екстазна радост от водата от чешмата, с която си измих зъбите у дома. И дори направих нещо, което по принцип не правя – пих с шепи от тази вода, осъзнавайки благословията да имаш изобилие от чиста вода, която с нищо не може да те зарази.
Всички знаем, че всички големи цивилизации са се зародили от големи водоизточници на сладка вода. Но вече сме забравили, че течащата вода в собствения ти дом е абсолютно равнопоставена на това да имаш чист въздух. И не навсякъде по света това е така.
Една от най-типичните гледки из прашните улици и покрай реките на Южна Индия е на жени, понесли делви и кофи с вода на главата си. Дори и като турист, който гледа всичко това като на кино през стъклото на климатизирания си автобус, зареден с бутилирана вода, въздействието на гледката не ми донесе преживяване на екзотика, а на състрадание. Изпитах неудобство да вдигна смартфона си и да снимам. Илюстративните снимки са на моя приятелка, с която споделихме преживяването „Южна Индия“.
Признавам си, преди да откъсна от януари тези десет дни в мръсотията, бедността дори и в най-плодородните райони и някогашното величие на Индия със спирки в оазисите на четири и пет звездни хотели, имах в себе си известно състрадание към хората в Перник, но днес, когато цялото ми същество благославяше течащата вода, истински се ядосах, че им е причинено това бедствие с водата. И то не само по цивилизационни причини.
Първата вечер в четиризвездния ни хотел в Майсур, нашият индийски гид – Сунид, поръча за себе си кана от нормалната им питейна вода, а за всички нас – бутилирана. Една жена от групата го заяде: „Защо поръчваш за нас бутилирана, за да я плащаме, а ти не?“. А той отговори: „Защото аз съм заземен с тази вода, а вие – не“. Така е, казахме си, той си е свикнал на техните си бактерии в нормалната им питейна вода, за нас все още не е окей. Разбира се, човек се адаптира. Но трябва да поживее известно време. Да се храни с плодовете и зеленчуците, поливани с нея, да повърне и да има разстройство няколко пъти и постепенно организмът да се адаптира. Иначе е шок за естествената ни чревна флора. Има си научно обяснение тази работа. Но ме човъркаше защо той употреби именно думата „заземен с водата“, а не „свикнал“. Отдадох го на тяхното свещено отношение към Ганг.
Към края на пътешествението ни, докато лежахме на едни местни дървени шезлонги на един от хипарските плажове в Гоа и се шегувахме, че е като в Китен, но малко по-просторно, нашият български водач и университетски преподавател, ни разказа защо индийците нямат традицията да ходят на плаж и не питаят особена почит към морето и океана. Дори точно обратното – според древните им вярвания, то е черната вода. В нея живеят демони, крие всякакви опасности. Ако се потопят в солената вода по някаква причина, след това е трябвало да направят ритуално пречистване със сладка вода от свещената река. Но се е вярвало, че ако пресекат черната вода, това прекъсва връзката им със свещената земя и най-вече със свещената вода. Стават нечисти. В религиозния смисъл.
„Когато Махараджата от Джайпур е бил поканен на кралска сватба във Великобритания по дипломатически причини не е било добре да откаже прекосяването на много черни води – морета и океани. Като коронован Махараджа, той е въплъщавал в себе си всички поданици и ако пресече черната вода и те ще се окажат въвлечени в нечистота. Много сериозен проблем се оказала светската дипломация. Събрали се всички съветници и много умували какво да направят. Решили проблема като напълнили много делви от чисто сребро с вода от свещената река. Тези делви до ден днешен са в двореца в Джайпур. Наели специален кораб, който изчистили ритуално. На него качили крави и всякаква храна – всичко, което ще влезе в тялото на Махараджата. Самият той се пречистил ритуално със водата от реката преди пътуването. Така пресякъл черната вода без да напуска Индия, носейки си собствената вода и храна. В днешно време иронята е забележителна, защото ние ходим навсякъде с тези пластмасови бутилки, носейки собствената си вода“.
С глобализацията на света това вярване вече едва ли е част от убежденията на съвременните индийци, които както знаем, летят със самолети, учат, работят се, женят се и живеят в чужди държави, далеч от свещената им река. Но парадоксалното е, че когато един балкански европеец като мен посети за първи път малко парченце от тяхната земя и избягва поглъщането на тяхната питейна вода почти като древен Махараджа, изведнъж схваща мъдростта на това тяхно древно вярване. И разбира защо индийският ни гид нарече пиенето на местна вода именно „заземяване“.
Първата ни глътка живот е въздух, но втората – със сигурност е вода. Местната вода. Дори и по време на първото бебешко къпане, поне капка вода прониква в малката устичка, през очичките и нослето и сякаш ти казва: от този момент ти принадлежиш на земята, от която е тази вода. Вода, избликнала от върховете на планините, минала през долините, събрала минералите на почвата, слизала в дълбините, излизала на повърхността, укротена в язовири, преминала през водосточни тръби, но все пак пренесла кодовете на земята в капката, която попада в теб малко след първата глътка въздух. Това е заземяване.
И вече не ми е чудно, че когато се прибера откъдето и да е, дори от места, от които хич не ми се е прибирало и водата от крановете е питейна, имам един много щастлив момент – изпиването на първите глътки българска вода. Може би това са единствените моменти, в които спонтанно и много истински ѝ благодаря. Знам, че е добре да се прави всеки ден, но и аз забравям, точно като теб. Излишно е да се заричам, че вече не трябва да забравям. Ще забравя още утре. Но в крайна сметка важно е, че явно това с благодарността го правя интуитивно, точно когато се завръщам от чужди земи. И веднъж е достатъчно. Стига да е със статут на твой си вътрешен ритуал за чистота.
