Росен Карамфилов
Толкова силно копняхме да излезем навън, така мечтаехме за този миг. На мен дори ми се случи да го сънувам неведнъж. Молил съм се на Господ да свърши изпитанието. И ето – вън сме. Но дали светът е същият? Дали е такъв, какъвто го оставихме да бъде преди около два месеца? Дали ние сме същите?
Такива въпроси нахлуват в главата ми и не мога им да се възпротивя. Искам да пиша за настоящето ни. За онова, което виждат очите на дневната светлина. За онова, което вълнува и разтреперва сетивата. За онова, което остава в паметта след целия този апокалипсис, който имахме възможността да преживеем.
Завчера излязох. Както преди, а не само до магазина и умиращ от шубе. Излязох – на слънце, сред другите. Сред пейките на влюбените, на които не ни позволяват да сядаме. Видях греещи лица. Лица, в които нямаше уплах. Мисля, че хората лека-полека започват да привикват към новата действителност. Мисълта за вируса е сякаш на заден план пред огромното желание на човечеството да диша. Просто да вдишва и издишва с пълни дробове този дар, даден свише – да ни има.
След карантината, като че ли дори глътката вода е по-сладка, а слънчевите лъчи, които потъват в косите на момичетата, не са даденост, а скъпоценност. Може би е рано да се правят генерални изводи, но ми се струва напълно възможно да успеем да си вземем поука от всичко, което ни се случи напоследък. Нали знаете – воинът се калява в битката, а не докато си лежи на топло под мекия юрган. Та и този път така – трябваше да осъзнаем по трудния начин колко е хубаво да си жив и най-вече – да можеш да го оцениш.
Още нещо изключително важно – природата! Нашата майка. Нека не позволяваме отново да я замърсим за нула време. Нека се отнасяме с внимание към нея. Както сами видяхте – всичко е преходно. Човекът е най-отпред в този списък, затова – да си спомним тази прекрасна българска дума – смирение. И не само да си я спомним, но и да си спомним значението ѝ и да започнем да го прилагаме в ежедневието си. Това е единственият начин да се спасим. Не от пандемията, а от самозабравата.
Човечеството – нашата обща молекула – се бе самозабравила. Това е моето субективно мнение. Така смятам аз. Държах да го споделя с вас, защото безкрайно ви уважавам. Дошъл е момент за рестарт, за ново проглеждане към реалността. Дано този път се справим по-добре и бъдем по човечни. Пожелавам си го. И вдигам тост за здравето на всички ни! За да има утре. Винаги. И всяко утро да е заредено с вяра. Струва ми се, че това би ни стигнало. Нека поне опитаме.
