Живеем в трудни времена. Това не е тайна за никого и аз определено не откривам Америка. Живеем в бедна страна, в която хората тичат по клинични пътеки, ако изобщо могат да си позволят болница. Живеем в страна, в която децата ни нямат търпение да завършат средното си образование, за да тръгнат по белия свят и да си търсят другаде късмета. Живеем в страна, в която всичко изглежда безсмислено – непрекъсната 1984-та по Оруел.

Аз обичам България и народа си. Горда съм с това, което направиха стотици хиляди българи в помощ на бедстващите от наводненията, които заляха страната ни преди броени дни. За това нещастие Господ не носи вина. Никога не можем да изиграем природата. Подвластни сме ѝ с всичките си чувства и с целия си разум.

Винаги съм вярвала в добротата. Всъщност именно тя основно ни прави хора. Да помогнем на другиго в нужда, а понякога дори само да бъдем съпричастни с тъгата му. Гледам репортажите по телевизията, чета информационните сайтове и виждам, че за нас, българите, все още има надежда. Наистина доказахме, че надписът на Народното събрание не е само низ от букви.

Да, съединението ни прави силни!

Винаги съм обожавала животните. Правила съм какви ли не жестове на добра воля за тяхното спасение и оцеляване. Но сега съм истински щастлива, че хората показаха обич един към друг. Домашните любимци правят живота ни по-весел и търпим, но останалите човешки същества осмислят отношението към света изобщо.

Да помогнеш с каквото можеш, пък да става каквото ще. Вярвам, че трябва да живеем, спазвайки този постулат, защото единствено добрите намерения могат да ни движат в правилната посока. Одеало, няколко бутилки минерална вода, тостер или един есемес – всеки трябва да засвидетелства човешкото в себе си, като предостави в помощ нещичко. Не гледам на това като на дарение. Не го наричам и благотворителност. Просто така би трябвало да правят нормалните хора.

Живеем в една малка и бедна страна, в която моралът и етиката отдавна са дефицит. Страна, в която трайно се настаниха лошите имитации на благополучие за едни и кошмарната безизходица за други. Изтерзаните и бездомните стават все повече, ровенето в кофите за смет е обичайна гледка в големите български градове. Болните се множат, тичат задъхани по клиничните пътеки на отчаяното ни здравеопазване с надеждата, че и утре ще се събудят живи.

Всички тези българи съжителстват заедно на една географска ширина, която отдавна е изгубила държавата си. Държавата, която би трябвало да ги закриля и да се грижи за тях. Именно тук добротата е едно от малките неща, за които няма дефицит и за това могат да ни завидят много други нации, битуващи на запад от нас.

А ако на теб все още не ти е останало време или по някаква причина не си могъл да проявиш доброто в себе си, можеш да го направиш само срещу левче. Един есемес върши чудеса.

Пишете на Катето Евро на edna@netinfo.bg.