Добромир Банев
Живеем със странното усещане за вечност. Сутрин се събуждаме с увереността, че денят ни е даденост, че намеренията и постъпките ни предварително имат своето оправдание. Аргументите ни се свеждат основно до собственическото ни отношение към света и към хората, с които животът ни среща. Неприкосновеност, накичена с лавровия венец на самодоволство, каквото другите същества не познават.
Ние създаваме фалшивите герои. Често причисляваме и себе си към тях. Да оценим успехите на другите е трудно, да бъдем съпричастни с чуждото щастие – сложно. Собствените ни малки светове са лабиринти, в които се чувстваме уютно. Познаваме всеки проход, всеки изход, всяки капан в тях. Можем да бъдем опасни като деца, ако някой неканен пристъпи прага на нашето самовъзхищение. Рядко мислим за последствията. Всъщност, не мислим за тях до момента, в който не осъзнаем, че светът е много по-голям от представата, която имаме за него.
Истината е субективна, а във философски смисъл – относителна. Единствено доброто, изразено чрез благодарността на други хора, не подлежи на никакво съмнение.
Ние не се раждаме лоши. Злината под различна форма обсебва душите ни. Настанява се там като у дома си, успяла някак да достигне най-съкровената част от лабиринта, който сме изградили уж за собствената си безопасност. Прави ни подвластни на прищевките си да нараняваме останалите човешки същества с думи, действия или бездействия, кара ни да бъдем завистливи, отмъстителни и лоши. Глупостта ни прави измамно смели преди да осъзнаем, че сами се обричаме на нещастието. А то обожава лабиринтите.
Нищо не е вечно. Цели планини изчезват от лицето на планетата, свличайки масата си под напора на вулканите, урагани изравняват градове със земята, морето бавно, но сигурно превзема сушата... Животът е кратък колкото миг и е от изключителна важност да осъзнаем, че нашите измамни лабиринти ни запращат в задушаващата прегръдка на страха и отчаянието.
Трябва да изживеем живота си като свободни хора, а това означава да приютяваме другите в сърцата си, да им дадем възможност да ни обичат. Радост е да бъдем съпричастни с чуждия успех, вдъхновяващо е да помагаме, когато някой изпадне в нужда.
Любовта има толкова много измерения, че дори огромният свят не е в състояние да обясни всичките ѝ проявления. Но нали затова е любов – достатъчно е, че съществува. Достатъчно е да си простим грешките, които сме допуснали досега, и уверено да продължим напред. Всичко се връща, казват. Нека се връща само добро.
Без повече да се обръщаме назад.
Добави ни в предпочитани източници в Google
