За ревността са изписани страници почти колкото за любовта. И винаги натежава мнението, че двете вървят заедно. Щом обичаш, значи ревнуваш. Ако го обърнем – щом ревнуваш, значи обичаш, дали ще е вярно, а?
Не се наемам да отговоря, защото за мен приятелите ми казват, че съм оперирана от ревност. И, вярвайте ми, това не е защото не обичам, леле, как се хвърлям надолу с главата във водовъртежите на това състояние, майко мила, чудесно знаейки, че тая глава може и да бъде счупена. Тоест осъзнато се влюбвам, осъзнато обичам и още по-осъзнато не разигравам сцени на ревност. Не че не мога, много съм добра в импровизациите, обаче не виждам смисъла.
Ако не ревнуваш, значи не обичаш, това мнение се шири и се разширява в социума, аз обаче не мисля така. За мен да ревнуваш означава да проявяваш чувството си за собственост. Нездраво при това. Защото може да си собственик на имоти, пари, бижута и всевъзможни боклуци, но на човек – не. Дори децата ти не са твоя собственост, както ти не си собственост на родителите си. Всеки си има своя живот и своя път, по който го живее. Не разбирам как това не се разбира. И какви нискотарифни трагедии се разиграват със сълзи, сополи, кършене на пръсти, стискане на юмруци, скимтене и крещене, преследване, дотягане, обтягане на отношения до скъсване, заради едното „само мен обича“.
Ма глупости на търкалета – освен любимия си, аз обичам майка си и сестра си, децата си, работата си, череши и диня, червените си обувки и синята си шапка, августовските залези в Банкя, чашата си за кафе, цветята си, живота си, макар и кратък и такъв, какъвто е. Не можеш да изискваш взаимност, нито ако я имаш, да изискваш единственост. В нашия свят в единствено число е слънцето, това дето ни свети и всички се въртим около него, тъй щото щенията за единственост и неповторимост са несъстоятелни.
Може да си викаме един на друг слънчице, обаче орбитата ни не е само около един човек, и то точно около този, който иска. Защото обикновено не е само един. И за съжаление невинаги ние имаме желание. Има и нещо друго, много съществено: защо трябва да се самонаказваш с всичките бивали и небивали тежнения е ли ти е верен любимият или напротив? Ами или е едното, или е другото. И ще го разбереш рано или късно. И по-добре по-рано, че да не си губиш времето по-дълго. Рационално погледнато. Другото е да скубеш коси, мавър същи, пък да хукнеш да сплиташ пръсти около гърлото на неоправдалия въжделенията ти, нали се усещате колко е нелепо. Да, бе, неприятно е, да, излъганото доверие трудно се преглъща, но – горчиви залъци дал Господ за всеки, ще си ги дъвчем.
Значи това не е бил твоят човек, толкова е просто. Или е бил, ама ти си го отблъснала с поведенческите си отклонения и претенциите си да доминираш в живота му, както на теб ти е удобно. Тоест човек или обича, или демонстрира ревност. А демонстрациите са онази показност, от която любовта най-малко се нуждае.
„Скъпа, не ми каза всяка сряда ли ще обядваш с онзи твой колега, дето се уговаряхте по телефона за жур фикс?“
Леле, направо го докарва на Отело същи, само дето очите му се смеят и докато сключва пръсти около шията, аз сключвам ръце на гърба му.
„Скъпи, не ми казвай, че ревнуваш…“
Няма и да го каже.
За още полезнa и любопитна информация, харесайте страницата нa Edna.bg във Facebook ТУК, последвайте ни в Instagram ТУК, намерете ни в TikTok ТУК.
Прочетете още от Маргарита Петкова:
- Не бъркайте изгодата с приятелство
- В живота на жената трябва да участваш активно, а не тъпо да присъстваш
- Това не се контролира, бе! Просто е такова
- За любовта пощальонът звъни само веднъж
- Любовта е с цвят на… всичко
