Да пишеш за човек като Том Харди е едновременно наслада и мъчение. От една страна, актьори от неговия калибър оставят след себе си филмографии с достатъчно прочути роли, за да напише човек и цяла книга върху тях. От друга страна, какво можеш да кажеш, което вече не е казано, за човек като Том Харди?
Доста пъти съм чувал през живота си, че ние, българите, обичаме да завиждаме на най-добрите, да ги порицаваме, заклеймяваме като „комерсиални“ и прочие. Твърдението в никакъв случай не е невярно. Но поне досега не съм срещал дори българин, който да каже, че Том Харди е лош актьор или неприятен мъж.
Чаровен, харизматичен, красив, злокобен, непосредствен... можем да натрупаме планина от празни епитети, преди да успеем да опишем в пълнота личността и таланта на Харди. Oт този петък той отново ще е в киносалоните с новия си филм „Венъм“, но предишните му роли са тези, към които трябва да се обърнем, за да измерим способностите му.
Харди изгражда стила си в редица независими филми, както и на театралните сцени в Обединеното кралство и Съединените щати, но остава в сравнителна анонимност поне до 2008 година. Тогава, след като вече се е преборил с младежката си пристрастеност към алкохола и кокаина, той получава главната роля във филма на Николас Виндинг Рефн „Бронсън“.
Биографичната роля на най-известния и брутален затворник в историята на Великобритания предоставя на Харди възможността да покаже на света за първи път в пълна степен маниакалната си енергия и пълната си отдаденост като актьор. Той се среща в затвора със самия Чарли Бронсън и въпреки първоначалното неодобрение на убиеца, го впечатлява дълбоко.
За ролята си актьорът наддава доста килограми във формата на мускули, избръсва главата си, пуска си мустак и усвоява налудничавия, странно харизматичен маниер на затворника. Бронсън впоследствие определя Харди като свой „приятел“, заявява, че само той е могъл да го изиграе подобаващо, и коментира, че „ако умре в затвора, то ще продължи да живее през работата на актьор №1 на Великобритания.“ За всеотдайната си работа Харди е номиниран за редица награди и си спечелва гръмки похвали от редица големи имена в киното и кинокритиката. „Бронсън“ го превръща във всепризнат, много добър актьор. Последвалите му роли във филми на Кристофър Нолан са тези, които на свой ред го превръщат в суперзвезда.
В наши дни режисьорът Нолан е заслужено митологизиран и се разглежда от критиката и от милионите си фенове като непогрешим светец в седмото изкуство. Всеки негов филм е грандиозен критически и комерсиален успех и през 2010 година Нолан прави поредната важна стъпка в изграждането на този свой имидж с научнофантастичния трилър „Генезис“. Филмът регистрира постъпления в рамките на повече от 800 милиона долара, грабва четири награди „Оскар“ и остава номиниран за още четири. Но в контекста на текущата статия най-важното му постижение е, че представя на широката глобална аудитория нови звездни имена като самия Том Харди и Джоузеф Гордън-Левит.
В ролята на дързък фалшификатор и авантюрист Харди блести с чар, хладнокръвие и естествено поведение. Амплоато му осигурява участие в редица предизвикателни екшън сцени, а в диалога му са заложени редица остроумни реплики и заяждане с героя на Гордън-Левит. Но следващата роля на Харди в проект на Кристофър Нолан е тази, която го превръща в неизтриваема фигура на световната попкултура.
В „Черният рицар: Възраждане“ актьорът влиза в амплоато на легендарния комиксов злодей Бейн. Той е натоварен със задачата да бъде голямото физическо предизвикателство за Батман, изигран от Крисчън Бейл, във финалния филм от трилогията на Нолан за супергероя. За ролята си Харди придобива размерите на малка мечка, но представянето му се опира на много повече от мускули. Неподправена заплаха, икономични маниери и резки, решителни действия превръщат Бейн в един от най-силните и най-добре запомнени елементи от филма. Невзрачната му гибел на свой ред се превръща в една от малкото точки, по които Нолан бива критикуван за „Черният рицар: Възраждане“.
Харди е подпомогнат в усилията си от сценария, който му дава фантастични, паметни реплики като „Само тогава имаш моето разрешние да умреш“, които веднага се отпечатват в колективната памет на кинозрителите по целия свят. За страховитото му присъствие спомага и също толкова страховитата, изпълнена с бесни барабани музика на маестро Ханс Цимер, която го акомпанира на екрана. Това довежда сътрудничеството между Харди и Кристофър Нолан до отминалата 2017 година и военния филм „Дюнкерк“. Разделена на три преплетени сюжетни линии, развиващи се на земята, в морето и във въздуха, лентата поставя Харди в кабината на самолет от британските военновъздушни сили.
Ролята му респективно е почти без реплики, а дори голяма част от лицето му е покрита от защитна кърпа през повечето от екранното му време. Въпреки всичко това Харди прави своите приключения десетократно по-интересни от премеждията на героите в морето или на плажната ивица. Актьорът постига това със съвършени мимики, стоманен глас и възможно най-изразителната игра с очи.
За неспадащото ниво на адреналин спомагат и други фактори като намаляващото гориво в самолета на героя на Харди, както и спиращата дъха операторска работа, дирижирана от гениалния Нолан. Но именно играта на британския актьор е факторът, който показва, че Том Харди е незаменим в ролите си, дори когато почти не говори или лицето му е наполовина покрито.
Говорим си за...
Между ролите си във филми на Кристофър Нолан актьорът не стои без работа, а е натрупал филмография, повече от достойна за завистта на много свои колеги. Но за да не се превърне този материал в академичен труд, ще се спра над само две негови роли, встрани от вече обсъдените тук.
Първата е във филма „Лок“ на режисьора и сценарист Стивън Найт и до голяма степен е антипода на ролята на Харди в „Дюнкерк“. Ако във военния филм актьорът почти няма реплики, то в „Лок“ цялото сюжетно действие се развива в колата на героя му, който провежда телефонни разговори по пътя си към от Бирмингам към Лондон.
Без никакъв екранен партньор, освен светлините на магистралата и безплътните гласове на няколко души, Харди създава портрета на дълбоко комплексиран и безкрайно дисциплиниран мъж, който вижда и чува как подреденият му с много труд живот рухва в рамките на няколко часа. В своеобразния си моноспектакъл актьорът илюстрира всевъзможни емоции, интонации и състояния, за което печели универсални похвали от критиката за пореден път.
Точно филми като „Лок“ и „Бронсън“ са превърнали Харди в уважаван актьор с безупречна репутация; съвместните му проекти с Кристофър Нолан пък са го направили известна знаменитост и истинска звезда. „Лудия Макс: Пътят на яростта“ пък го превърна в икона през 2015 година.
Най-добрият екшън филм за текущото десетилетие експлодира по кината в началото на лятото, но вълната от възторжени отзиви го отнася чак до наградите „Оскар“ през февруари 2016 година, където лентата доминира над всички останали и грабва шест отличия, повече от всеки друг филм във въпросната година. В главната роля Харди се утвърждава като уникален изпълнител без свой равен.
И тук актьорът не позволява липсата на дълги диалози да му попречи да внуши широк емоционален диапазон със своите резки мимики, травмирани жестове и геройски подвизи. Можем само да се надяваме, че продължение на филма ще има въпреки съдебните проблеми между студиото и режисьора Джордж Милър.
От този петък очакваме по кината Том Харди в ролята на Еди Брок в комиксовия трилър „Венъм“, в който героят му ще влезе във форсирана симбиоза със страховит пришълец. Независимо от скептичните отзиви за лентата дотук, всеки филм с Харди в главната роля към този момент е просто още една възможност да видим един страхотен актьор в разцвета на силите си. „Венъм“ не прави изключение. Също като извънземното от заглавието на филма, и ние сме вечно гладни – за още брилянтни роли на Том Харди на големия екран.