Роджър Уотърс, финална акустична част на концерта му в София. Започна след спирането на мултимедията и вдигнатите ръце на публиката в знак на необходимост. Още. Още, още и още от това туптене искаме. Целувах си мократа от сълзи бузка на Мина и чувствах, че такива преживявания не се побират в представата за концерт. 

Той излезе и докосваше с юмрук ръка върху гърдите си. Дълго. След това говори – според мен дълго. Защото идеше от това сърце, което думкаше преди това с юмрук. И попадаше в моето. 

Сърцето, приятелю, сърцето. 

Разпуква се от разкош на почувствана мелодия, преизпят хит, ама така преизпят, че сега го чуваш. Не е масовата версия, личната е. Няма хиляди да вдигнат ръце, ще те спре посред нощ, за да пишеш. Пиша.

Сърцето, приятелю, сърцето… се разпуква  от разкош на пейка посред самотна поляна на Витоша. Поставена сигурно преди 3 десетилетия, защото някак абсурдно седеше на тържествуващата пролетна трева между два прашни завоя. За да чака влюбени хора да се съблекат и да легнат на нея.

Сърцето, приятелю, сърцето, …което се загуби в мислите ти за по-доброто пласиране. Там, в гърдите ти е дупка или мила главичка, чакаща да бъде погалена. Като главичката на моето куче, което днес се омаза в собственото си ако, за да се маскира. И по-късно да залови къртицата, разкъсваща плътта на поляната. Първо го мих с маркуч и му се скарах, след това го хвалех. А сега се гуши в коляното ми с кадифени уши, подчинили безусловно любовта ми. 

Сърцето, приятелю, сърцето.

Понякога е нужно да го извадим от вкочанелите си гърди, от уплътнените си скелети, от железарските си движещи се фасади, да го погледнем в очите и да му позволим да лети. 

Не е дръзко да тръгнеш след него. Единствената смислена крачка е.

Още от Ива Дойчинова:

• Най-важната среща
• Половете са два, трети няма
• Тате, стига ли ти пенсията?
• Западът е провинция, ако се вгледате обективно: какво им липсва на шотландците, което ние го имаме в изобилие
• 2017 –а се забавляваше с мен
• Какво не разкри секс скандалът в Холивуд