2017-та вече е в историята. В миналото. Имам чувството, че всичко наоколо се е рестартирало, че е започнало живота си отначало. Дори котките и кучетата ми се струват щастливи.
Сякаш есента не си е отишла. Видях три влюбени двойки по „Витошка“, баба и дядо се държаха за ръце и си шушукаха нещо помежду си. Скейтър профуча покрай мен с бясна скорост, животът продължаваше в ритъма на музиката в слушалките ми.
Ето ги. Новите 365 денонощия, в които имаме възможност да бъдем. Просто да бъдем. Без да се стараем излишно. Няма особен смисъл в излишното старание. Хубавите мигове идват сами. Номерът е да умеем да ги оценяваме. Не тогава, когато ги изгубим и стане късно, а навреме. Трябва да създаваме сами поводи за радост на близките си. Близките са опората. Не само роднините. Близките. Приятелите.
Тези дни доста бях на маса, както и вие, предполагам. За пореден път се уверих в старата истина: не е важно какво пиеш, а с кого. Атмосферата се създава от хората. Хората сме енергия. Положителни и отрицателни заряди. Добре, че са празниците да ни събират. Заедно. Всеки с топлотата си. Всеки с радостта си.
Самата трапеза и разговорите около нея, носят един такъв уют, който те преследва после известно време с носталгия, докато седиш зад бюрото си в офиса и се опитваш да работиш.
Коледната атмосфера лека-полека се стопява – не дават "Сам вкъщи" по телевизията, коледните лампички по прозорците бавно угасват, идва време за сесия, идва време за даскало, идва време за екшън и ти си в главната роля.
Подозирам, че отдавна си спрял да вярваш в дядо Коледа. В случай, че греша – благородно ти завиждам. Детството винаги ще ми липсва. Да вярвам приказки, в елена Рудолф, в Снежанка и седемте джуджета и в супергероите, които като малък ме изпълваха с възхита. Вече знам какво е анимация и някак магията се изгуби.
Отдавна не съм дете и не очаквам нищо даром от другите. Опитвам се да ги карам да се усмихват. Да забравят за кратко какво не е наред и да си спомнят какво имат и защо може би си заслужава да го съхранят. Или поне да направят опит да се обичат повече и по-малко да се раняват. Затова прописах поезия навремето. Допадаше ми идеята да сдобрявам мъжете с жените им, но да не съм способен да се сдобря със своята. Оптимист. Глупак.
Усещането за вечна есен напоява въздуха. Всъщност е едва януари. И цялата реалност се рестартира. Променя се цифрата в календара. Променяме се и ние. Колкото и да твърдим обратното. Няма как да останем същите. Остава ни само да правим опити. Остава ни само да рискуваме. Да падаме и да ставаме красиво в снега и да не ни пука за студа. Студът е измама, за разлика от любовта – онова състояние на вътрешна висота...
Вдигам тост:
За Любовта!
За Жената!
За Нея!
Тази година.
И всяка следваща.
Добави ни в предпочитани източници в Google
