Звучи ви като нонсенс? Я да видим. Кога започваш да обичаш един човек? От първия поглед? Случва се. И то даже често се случва. Наричат го любов от пръв поглед, но не е съвсем така - харесване е, интерес, заинтригуване, пърхане на мигли, омекване на колене, пеперуди в стомаха, изблици на смях, тиха омая, ох, няма да ми стигнат думите да изброявам всичките словесни описания на тези чувства и реакции.
Или заобичваш някого с времето, откривайки за себе си неща, които отначало не си забелязал, подминал си ги, но те ти стават все по-близки, все по-интересни, все повече твои. Да обясняваш и изобщо да търсиш отговори на тези въпроси кога, как и защо, е почти като да решиш загадката кое е първо - кокошката или яйцето. Просто се случва. И всеки път е различно, няма как да го предвидиш.
Аз например, никога не съм се влюбвала от пръв поглед, напротив. Обикновено тези, които ми харесват моментално при общуване, не се превръщат в хора, с които ще мина гори и планини. Просто приятни личности. Много забавни, много знаещи, културни, възпитани, обаятелни едни такива. Но на второ виждане стават все по-възпитанички, културнички, забавнички, обаятелнички всезнайковчета с такива пропасти в знанията и познанията, че няма смисъл да си губиш времето с тях. Живи и здрави, те не са виновни за моите възприятия.
А виж, с хората, обвързали ме доживотно, обикновено първо се карам. Влизам в спорове, изказвам съмнения, захлупвам с факти, даже вдигам кротки и възпитани скандалчета, ако ме дразнят с непознаване на нещата, за които претендират. За любов ви говоря. Така се оказва после.
Явно още преди да се усетя, вдигам летвата. Явно още преди да се усетя, вдигам щита пред сърцето си, за всеки случай, викат му инстинкт за самосъхранение.
Защото всяка нова любов е абсолютно неизследвана територия и няма как да знаеш какво точно се крие зад този поглед, зад тези думи, зад жестовете, зад разговора, зад поведението, зад човека, който седи срещу теб.
Научаваш го, когато седне до теб. Когато започнете да споделяте дните и нощите си. Възгледите и ценностите си. Навиците и различията си. Без различия не става, еднояйчните близнаци не си приличат напълно, та двама отделни човека, които са се срещнали на случаен принцип ли ще са еднакви.
И еднаквостта няма ли да е безумна скука, в която ще се разменят фрази от рода на „Какъв красив залез“ – „Да, много красив!“, „Отвратителен дъжд! – „Пълна отврат!“ и „Чудно пиле с картофи!“ – „Чудни и пилето, и картофите!“ Брррр! Ами ти с пълно право можеш да обичаш не залези, а изгреви, да ти харесва да се разхождаш под дъжда, да предпочиташ пиле с ориз на фурна, нали? И тук не говоря за възторгването да угодиш на любимия си, споделяйки неговите вкусове, а за скуката непрекъснато да сте на едно мнение. Извинявайте, ама това ми бие на дебилизъм.
Всеки човек има свои вкусове, свои предпочитания, свои неща, които определят същността му. И точно с тази своя същност той бива харесван или нехаресван от другия. Не, няма да стигна до изтърканата фраза, че противоположностите се привличат, само в математиката минус и минус правят плюс. Двама идиота не правят един гений, нали?
Когато обичаш някого, то е защото го приемаш с добрите и с лошите му страни. Разбира се, че всеки има и лоши страни, слава богу, светците не ходят по земята. Извинявайте за откровението, ама всички ползваме тоалетна, нали? Идеалните са в житията, книгите и филмите. Не ви засягам възвишените томления, надявам се.
Та – обичането, споделеното обичане, е сложен процес. Осъзната работа върху връзката. Взаимни компромиси. Това за неизследваната територия, в която сам се вкарваш (за пореден път), е абсолютно така. И ако искаш да напредваш през нея, ако искаш тя да се превърне в твое обиталище, съобразяваш се, че искаш да я опознаеш, а не да я завоюваш. Щото най-смешно ми е било като ми кажат „Аз си я/го извоювах“. Айде, бе! А то-о-ой? А тя-я-я? Знаят ли? И съгласни ли са? Обичането е нещо, което е взаимно, а не бой щик.
Може да превземеш за определено време и то защото те пускат, но ако на другия това не му харесва, ще те изхвърли. В случая – от живота си. Няма да те обичат повече, дори много да са те обичали. Любовта има начало и край. Все едно дали този край е „докато смъртта ни раздели“.
Скъпият, с когото сме адски различни по темперамент и ред други неща, но заедно вървим през непознатите дебри на връзката си, винаги ми напомня, че за такива като нас Данте е описал втория кръг на ада. „Вечният вихър ни е съден, Скъпа, и сега, и после, обаче не мога да те престана…“ - „Ами не ме преставай, да не си посмял да ме престанеш…“. Знам, че граматически не е правилно, ама кой ти гледа граматиката!
Прочети още от Маргарита Петкова:
- Легло от декемврийски рози
- Как го правят мъжете
- Идеалният партньор? Такъв не съществува!
- Всички мечтаем за голяма любов, когато сме малки
- Силната жена не отмъщава? Само гледай!
