Миналата седмица посетих живо участие на мой любим певец. За пръв път от месеци, може би от година. Работата е там, че когато имаше 80 събития в София за една вечер, не усещах, че изпускам много. Каквото и да се случи тази вечер, най-вероятно скоро ще се случи пак. Защо да бързам да отида? Познато ли ви е?

Случи се обаче нещо различно. Страхът ни отне правото да ходим на театър, на концерти и дори да хапнем навън. Но страхът ни отне нещо много по-важно - прегръдките. Не ни ги отнеха политиците, нито Световната здравна организация.

Хората са най-тревожните същества, защото имат въображение и могат да си представят най-лошите варианти. Те живеят в бъдещето, което вероятно води със себе си още повече болести, смърт и болка. Но и сме най-адаптивни. С всичко можем да свикнем и да се приспособим. За добро или зло. С всичко, освен с липсата си.

Миналата седмица за пръв път от цяла вечност прегърнах приятел. Видях я как се задава усмихната и не се замислихме за секунда. Прегърнахме се силно и после се отдръпнахме леко стъписани - сетихме се, че страхът ни е забранил. Усмихнахме се неловко и заключихме, че не се страхуваме чак толкова. Но ако питате мен, просто поехме риск. Риск, който е неизбежен. Риск, който всъщност е имало цял живот, в който не знаем колко е опасно да прегърнем някого.

Ами ако ни зарази с нещо? Ами ако разхвърли душата ни? Ами ако открадне любовта ни? Ами ако ни обещае, че няма да отлепя ръка от сърцето ни и после ни остави счупени?

Никога не знаем колко е опасно да прегърнем някого. И въпреки това го правим.

Снимка: iStock

Когато си тръгвахме, поздравих певците. Стиснах им ръка, което иначе би изглеждало напълно нормално. Може би незначително. Но този път се зарадваха повече. Сякаш вече, когато рискуваш да доближиш някого, му казваш, че той значи за теб повече, отколкото страха.

Вечерта ни беше безстрашна. Хората около нас също. Не, не бяха цинични и вярващи в конспирации. Не отричаха нищо. Не се преструваха, че не им пука за света. Просто знаеха, че в момента единственият свят е на това място, един до друг, слушащи, чувстващи, говорещи и смеещи се заедно. Тази вечер усещах, че познавам всички. Свързваше ни нещо човешко. Вярата в единствения антидот за страха - любовта. Вярата един в друг. В докосването, дали от приятелство, дали от любов, дали от разбити сърца, дали от дълго затворени зад четири стени сълзи.

Снимка: Harli Marten on Unsplash

Не е нужно да познаваш хората. Да ги усещаш е напълно достатъчно. Това да сте заедно понякога значи повече от това да се познавате.

И не е нужно да се докосваме, за да сме заедно. Но не е нужно и винаги да се страхуваме. Прегръдките ще стават все повече. Защото липсата им ще ни убие по-бързо от всяка друга зараза.

С риск да се прегърнем, ще се доближа.

Прочетете още от Ралица Генчева:

• Хората се срещат, за да разменят част от душите си
• Пускам те в мислите, но не и в живота си
• Кожата помни всичките ни любовници
• Любовта или расте, или умира
• Кого си струва да обичаш - жертва или победител?