Понякога е необхдоимо дръзко и смело да захвърлим предразсъдъците, угризенията и суетата като чифт дантелено бельо. По този повод днес ви припомняме позабравен, но много любим текст на Маргарита Петкова, който дава ценна храна за размисъл.
"Мен всички ме обичат, възторгваше се очарователно една продавачка в магазин за луксозно бельо. С всички съм любезна, положителна, винаги усмихната и в услуга на клиентките си."
Ами това ти е работата, скъпа.
Такива трябва да са всички. Да сме всички. Ако се дръжиш грубо с клиентите си, ще ги загубиш. И като не правиш печелба – ще си загубиш работата. Само не бъркай задоволството с обичането.
Да, пазарувах от нейния бутик, да, не се помайва жената, сваля всичко от рафтовете, предлага, обяснява, дава съвети, ненатрапчиво и възпитано, а като ти подава покупката с широка истинска усмивка пожелава „Със радост да Ви го събличат, госпожо!”
И ти става приятно, жени сме, бе, малко ни трябва. А тази закачлива фраза някак ти оправя деня и ти носи предчувствие за хубава вечер. Ако не тази, все някоя – утре, другиден, след месец, когато случиш да има някой, дето, нали, с радост. И с обич. По дефолт.
Обична жена беше, приятно се разговаряхме, когато се отбивах и нямаше други клиентки, икономист по образование, изпаднала от щатната таблица на реорганизираното през прехода предприятие, но борбена и неподдаваща се на отчаяние и бели кахъри, намерила си нишата. Бутичето обаче един ден осъмна със сляпа витрина.
Нормално, нито първото, нито последното, пазарна икономика. Срещнах милата жена в един от хипермаркетите и седнахме да пием кафе. Усмивката й се опитваше да се задържи на лицето й, ама стоеше като окачена на ушите й. В продължение на няколко месеца срещу бившата вече продавачка валяли жалби и оплаквания.
Една клиентка била вдовица и кощунственото пожелание за радости с новата покупка осквернило траура й. Друга била скандализирана от агресивно сексуалния подтекст. Трета опищяла орталъка, че не е работа на една проста продавачка кой кого и как ще съблича. Четвърта… Пета… Двайсет и втора… И сляпата витрина, зад която се беше настанил лъскавият офис на някаква спортна игра.
Жената вече не твърдеше, че всички я обичат. Всъщност не исках да я открехвам, че никой, абсолютно никой не може да бъде обичан от всички. Да се харесва на всички.
И, разбира се, тази историйка е с притчов характер, въпреки че няма как да си я измисля, истина е. Любезността, доброжелателството, културата на общуване са едно, как те се възприемат от отсрещната страна – на светлинни години. Защото всички ние мерим другите със собствения си аршин. Опечалената и покрусена вдовица, която си купува ново луксозно бельо в комплект с жартиери, явно не го прави, за да отиде да прелее гроба на скъпия покойник. И закачливото пожелание на продавачката, без тя да има и понятие чий социален статус какъв е, бърка с нажежено острие в гузния предразсъдък, дето дамата, облечена в черно, се опитва всячески да прогони от ума си.
А е толкова просто – животът продължава.
Щом мислиш, че правиш нещо нередно, проблемът си е в теб и само в теб. Обаче колко по-лесно е да го прехвърлиш върху друг, за да декларираш в писмен вид благопристойността, дето смяташ, че е задължително да я имаш. За какво ти е? Кого го интересува? Двете комшийки в магазина или трите възрастни дами на пейката пред блока? Смъртно обидената еманципантка вероятно дълбоко в себе си страда неистово, че сексуалният подтекст на невинната по същество реплика ще си остане само подтекст. И ще гризе маникюра си пред огледалото, защото новата покупка и стои също толкова добре, колкото и предишните, но това го забелязват само тя и отражението й.
Толкова самотни жени, че и мъже, има по света бели, че черното бельо не те прави повече нещастен от останалите. Купи си розово и се радвай колко добре изглеждаш, когато се усмихваш. Не знаеш зад кой ъгъл те чака усмивката, която ще преобърне еманципирания ти живот. А вечно надзъртащата в чуждите животи моралистка, сто на сто има бая захабени долни дрехи и ако излязат наяве… мале, мила, бе продавачка с продавачка, ти какво искаш да кажеш, а? С теб ли снощи се разминахме в кварталната уличка, като слизах поразрошена от автомобила на шефа ти? И сега ми викаш с радост, а? Екстраполирам.
Всяка история е различна, може вдовицата да е на пост и молитва до края на своя жизнен път, може дамата да се чувства най-добре с отражението си, може жената, държаща на дискретността, да е жертва на злостни и завистливи одумки, защото е млада, красива и обичана, всичко може. Само всички да те обичат не може. Всички да те харесват не може. Вредно е.
А най-вредно е да живееш с мисълта, че е редно. Една буква вповече е разликата. И цял океан от човешки чувства, предразсъдъци, угризения, суети и възторзи между двете думи. Животът.
С повече радост да ви е!
Вижте още от Маргарита Петкова:
- Колкото и да ти се иска – ти не си аз!
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Мъжът на тъпачката
- Не ти обещавам нищо!
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Той си тръгна… Какво да правя сега?!
