Михаела Петрова
Вече ми се струва нереално, че някакви места, които са били емблематични години наред, въобще са съществували. Нали се сещате какво имам предвид? Някога, когато се уговаряхме да се срещнем „На аптека“, това означаваше аптеката на ъгъла на „Витошка“ и бул. „Патриарх Евтимий“ в София. И никой не го бъркаше с другото място за срещи, на което разговорно казвахме: „при аптека на Славейков“.
Но местата са някак по-масивни. Сградите сами по себе си съществуват по-дълго от хората и следващите поколения ще имат свои собствени ориентири. По-същественото е, че единствената причина да се помнят въобще е, че са свързани с емоционалните спомени на хората. И когато емоцията, съпътствала някакво преживяване, избледнее, и споменът за мястото започва да става някак нереален. Или поне – чужд.
Същото е с хората и взаимоотношенията. Изживяванията, които имаме с някого, не са чак толкова масивни, защото онова, което обикновено ни е свързвало като приятелства и интимни връзки, в голяма степен е зависело от сходен начин на живот. „Своите хора“ сме срещали предимно защото сме споделяли общо хоби, идеали, цели, мечти, общ вкус – дори и към съвсем банални базови неща като храна и дрехи.
Едни от най-добрите ми приятелки от училище бяха онези, с които си разменяхме дрехи. Бяха времена, в които хубавите дрехи бяха или от чужбина, или от Кореком. Спомням си дори по едно време в Кореком бяха пуснали много готино холандско сабо и едни дънкови поли. За онези, които нямат никакъв емоционален ориентир за това място – това бяха магазини, в които можеше да се пазарува с долари и не всеки можеше да влезе. Обикновено го правеше човек, който по някаква служебна причина има издаден задграничен паспорт и респективно може да оправдае наличието на 20 долара за дънкова поличка.
Та, след много перипетии и далавери – първо да намериш от кого да купиш долари, после – кой да ти го купи, най-накрая се сдобих с бяло сабо. Моя съученичка си купи синьо. И двете искахме да имаме и от другия цвят. За наше щастие, носехме един и същ размер. Това, което направихме, е да си разменим по една обувка. Така и двете носехме едновременно синьо и бяло сабо. Дънковата пола, понеже се уредихме с една, се носеше на смени. Една седмица една съученичка, следващата – друга и т.н. Добре че бяхме само 4 приятелки с един размер, та имахме дънкова пола за по седмица месечно. Но през лятната ваканция едната ни извози и я задържа за цялото лято.
Разказвам тази история като илюстрация. Следващите приятелства и гаджета бяха естествено свързани с еуфорията около политическите промени, създаването на нови списания, издателства, радио и телевизионни предавания. Въпреки изключително милите и готини спомени, вече не бяхме близки със съученичките с дрехите. Вече не бяхме на една вълна. Все по-малко имаше какво да си кажем.
Говорим си за...
Спомням си години по-късно, когато работех за сп. „Егоист“, една нощ, докато затваряхме поредния брой, графичният ни дизайнер каза: „Имам чувството, че светът се е намалил на 6 човека“. И причината не беше само, че поради темпото на работа буквално си живеехме в редакцията, а защото всичко извън света, който създавахме и пресъздавахме на хартия като медиатори, ни се струваше адски скучно. Не разбирахме какво ни говорят хората и нещата, които ги вълнуват.
Въпреки че пожеланието „да живееш в интересни времена“ се счита за китайско проклятие, то вече е брандирано на чаши за кафе. Явно като нещо готино. Разбирам, че повечето хора имат тенденция да жалят по „доброто старо време“, но няма нужда. Всичко, което е съществувало в това „добро старо време“, първо, нито е било чак пък толкова само добро. Второ, така или иначе, всеки човек помни само онова, което той е изживял. Онова, което съответното време му е поднесло като дар и потенциал за преживяване. След като това, което е имало да бъде изпитано, е изживяно, нещото е добило своя смисъл, изиграло е своята роля и след това си е съблякло дрехите в гримьорната на голямата театрална сцена, която наричаме „живот“. За мен това означава, че е дошло време за нова пиеса, нов кастинг на актьори, нова адекватна на времето драматургия. Това го знаете, но вече съществува ново ниво.
Има една книга на Мишел Жори, „Жълтият прах на времето“, издадена някога в култовите поредици на „Библиотека Галактика“. Най-ярък е споменът ми за разказа „Празникът на промяната“. Жителите на общността не бяха с професиите, които ние познаваме, а с предназначението си. Например „помагач“, „търсач на неща“, „решител“, „пазач“, „носач на маска“(съвсем сериозно! те са и „играч на роля“), „създател на божествени миражи“, „селянин“, „мъдрец“ и т.н. На някакъв индивидуален времеви цикъл, когато човекът усети симптомите на промяната, отиваше в нещо като храм, в който се извършваше магически ритуал, наречен „празникът на промяната“. Принципно тази концепция е позната като „прераждане“, но особеното на това общество беше, че не се налага да умираш и после да минат години, докато ти никнат млечни зъби, караш пубертет и т.н.
Много ми беше харесала идеята така да се случва промяната. Бях забравила този разказ. Преди 30-тина години въобще не смятах, че ще доживея момента, в който няма да има никаква нужда да се прераждаш чисто технически, за да позволиш етапа на естественото преображение. Както и да е. В разказа най-ултимативен беше последният, четвърти сезон на празника, наречен от автора „сезонът на осъществяването“. Защото е свързан с откъсване от всичко и от всички видове превъплъщения. Онези, които знаеха, че приближава, имаха своите страхове, вместо обичайното въодушевление, типично за предишните празници на промяната. Като например усещането, че не са изчерпали напълно радостите на сегашното си призвание, както и това, че ще се откъснат от всички, които обичат. Авторът е нарекъл симптомите на последния сезон „сладостни признаци, мъчителни признаци“.
Радвам се, че си спомних за този разказ, за да открия тези симптоми толкова кратко и ясно синтезирани. В случай, че някой, който ги изживява, се чувства объркан какво се случва с него... или нея, да си знае, че всичко е наред.
Ето ги признаците, както ги е синтезирал Мишел Жори в разказ, който се води „фантастика“: „Усещането, че се подмладяваш, че се откъсваш. Надежда и вина. Все по-отчужден от децата си, близките си, ставаш почти чужд на самия себе си. В същото време изпитваш някакъв нов прилив на чувственост и смътно отвращение от живота си. Паметта се замъглява, но въпреки това си спомняш за детството си, сякаш е било вчера. Чертите на лицето придобиват някаква непозната мекота. Усещане, че не си готов. Успокоението, че не зависи от теб“.
Ще завърша с думите на мъдреца, който придружава главната героиня и тревогите ѝ в нейното пътуване към празника:
„Човек не може да откаже промяната, скъпа Сия. Както едно дете не може да откаже да се роди. Трябва да вярваш на жената, в която ще се превърнеш.“
Прочетете още от Михаела Петрова:
- Когато нещата станат видими, вече е късно
- Това, към което се връщаш. Или не.
- Код 2021: Несигурност. И това е любов
- Код 2021: Доверие
- "По-тежко е за онези, които реагират на реалността чрез защита"
- Живеем в едни от най-хубавите времена. Честно.
