Ударих я, не трябваше да го правя.

Съжалявам, да, все едно е, защото не мога да се върна преди 15 минути. Изпаднах в истерия. Толкова много направих. Всичко, което поиска.

12 дни по-рано…

Седя пред витрината на любимия ми магазин за обувки. Нито един от тези чифтове не ме привлича. Искам ги всичките.

Подминах витрината, поглеждайки надолу към обувките, които купих преди два сезона. Влязох в тийнейджърския бутик. Всичко ми харесва.

Взимам всяко парцалче, което си мисля, че ще ѝ отива. Няма значение дали ще го носи.

Сещам се, че последният път не открих любимите си дънки. Оказа се, че е излязла с тях, без да ме пита. Не ѝ се скарах, нищо не казах.

Харесва ми да я харесвам. Обичам тя да се харесва. Всичко, което имам, е за нея. Обувки, дънки, дрехи, бижута, чанти. Последната, която си поръчах, даже не успях да я докосна. Харесва ми да се чувства малка дама. Не ми харесва да се държи като голям тийнейджър. Не обичам да е невъзпитана, особено, когато правя всичко, което иска.

Ударих я, а не трябваше да го правя. Толкова ми е мъчно.

Дали това ще разруши връзката ни?

Какво ще предизвика у нея и ще бъде ли тя агресивна към някой по-малък и беззащитен? Не трябваше да го правя. Какво ме прихваща? Нали бях зряла, мъдра, умерена и спокойна? Сърдита ли съм? На кого? На нея, че ми облича дрехите? Не.

На това, че тя е млада, а аз вече не?

Сега какво ще правя и как продължава тази история? Ще споделя ли с мен, да ѝ се извиня ли? На езда ли трябва да я запиша или да ѝ купя куче? Това изкупуване на вина ли е, или опит да върна съвестта си в спокойното русло на ежедневния бит?

Колко голяма е обидата, която изсвистя с шамара? Миг, застинал в секундата, в която стрелката се отмества още едно деление на запад. На собствената си майка ли съм сърдита, че си го връщам на дъщерята, която родих, или се опитвам да компенсирам липсата в общуването родител-дете, което нямам спомени да съм получила, защото през цялото това време бях сама? Никой не ме е карал да спортувам, никой не ме е притискал да свиря на пиано или да уча езици.

Това ли е причината да бъда нетърпелива?

Умирам в душата си и в юмрука на съвестта си, който ме стиска безпомощно. По китката ми остават стоманените ѝ следи, като пръстите от шамара по бузата ѝ.

Часовете до връщането ѝ от училище са векове, а ударите на разбитото ми сърце - епохи.

"Мамиии, обичам те!" Чувам, след като отшумява отпечатъкът от палеца ми, замръзнал върху звънеца, очаквайки тя да ми отвори обидено отвътре.

"Аз те обичам повече, любимо мое, дъщериче-птиче..."

Плаках, когато най-добрата ми приятелка сподели с мен това преживяване и се замислих дали съм майката, която заслужава да има моята собствена дъщеря, моето дъщериче-птиче.

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.