Израснах със силни гласове - татко ме учеше да вярвам в себе си, че гласът ми има стойност и значение. Мама ме научи, че след всичко лошо идва хубаво. И обратното - за да не се самозабравям. В училище и в университета ме научиха не само да мисля критично, но и да държа на думата си. Никога да не крада чужди думи, защото силните гласове са вдъхновение, но не са стока.

Ивайло Цветков и Богдан Русев (редакторите на "Егоист", бел.авт.) ме научиха, че да си свободен и смел е достойно, че след мъглата на физическото робство, най-накрая се вдига и тази на идейното робство. Че си длъжен да се бунтуваш срещу всичко, което те вкарва в затвора на посредствеността. Закърмена с целия този бунт срещу конформизма, позабравих навика си от детските години да потискам емоциите и думите си и им дадох воля. Започнах да пиша, издавах книги, социалните мрежи за мен не бяха напаст, а още един вариант на белия лист. Силните гласове окриляват. Сякаш някой ти е дал позволение да крещиш истината си, колкото и неудобна да е тя, просто защото той го прави и все още е цял и жив. Дори става все по-силен с всяка следващата дума.

От няколко години обаче ми е трудно да намеря силни гласове. Моя собствен - също. Може би всичко започна около пандемията - всеки крещеше, но не това, което си мислихме и усещахме - колко ни е страх, как копнеем да се докоснем, но не можем, как не виждаме усмивките си, кога ще дойде краят на този ужас, ще има ли край, ще излезем ли пак да се смеем и пием вино с приятели. Не, тези гласове така и не се чуха, защото бяха заглушени от всички, преповтарящи лекарски или езотерични тези. След няколко гласувания всички станаха политически експерти. После - военни стратези. Започнаха да се пращат масови вайбър съобщения, които звучаха хем отчаяно апокалиптично, хем активно заплашителни. Някак си този модел продължи - мненията се радикализираха, диалогът се изгуби.

От толкова много крещене ни заболяха първо главите, после сърцата.

Първо ни заболяха, после се затвориха. Ние, които преди искахме да крещим. Ние, които не се чувствахме недостатъчни, ако си мълчахме по теми, от които не разбираме нищо. Бързо бяхме категоризирани като безучастни. Може ли да си българин и да упражниш правото си на глас, без да агитираш останалите публично? Може ли да си родител и да не налагаш мнението си за ваксините? Може ли да си инфлуенсър и да не говориш за войната? И в един момент пацифизмът капитулира пред яростта.

Снимка: Istock

Всички започнаха да действат на простичкия принцип - ако не си с мен, си против мен. А да поговорим? Не. Ако се изкажеш, си обвинен, че си налагаш мнението. Ако използваш нормален тон - не си достатъчно убедителен. Започват да се вадят доказателствата. Докато не се съгласиш или не капитулираш. Докато не цъкнеш хиксчето на все по-опустяващия си фейсбук профил. Докато не си тръгнеш от масата по време на работния обяд. Докато не кажеш на приятелите си, че много ти се е доспало и ще си ходиш.

И така започваш да си мълчиш. Не е съзнателно. Не става изведнъж. Пречупваш се малко по малко и съвсем неусетно. Някой път ти идва да кажеш как потъваш в себе си, как те е страх, че няма да видиш повече роднините си, че няма да направиш правилния избор, че държавата и мечтите ни се смаляват, че любими хора са готови да си тръгнат, ако не се съгласиш с тях, страх те е, че все повече се сгушваме между стени, а не между хора, сънуваш кошмари как скоро всеки си стои сам, мълчи и се бори с живота. А той вече не е споделена кауза, а самотна война.

Снимка: Istock

Някой път ти идва да кажеш всичко това, но се спираш. Може би така ще загубиш още някого. Може би ще изгубиш приятелства, уважение, успехите и признанието. По-добре да мълчиш. Така ще изгубиш само себе си. Може би ако мълчиш прекалено дълго, все някой ще забележи.

Не те чуват? Мълчи по-силно.

Само че изведнъж вече не можеш да се понасяш. Откриваш, че не обичаш тишината, която излъчваш. Откриваш дисонанс - отвътре е прекалено шумно, отвън - прекалено тихо. Ти не си мълчалив, защото си мъдър и смирен. Ти мълчиш, защото си страхлив.

Понякога ти е нужен силен глас, за да се събудиш. Да, от събуждане се нуждаем. От силните гласове, които ни показват, че не само имаме право да кажем какво мислим, но и задължение да го направим. И дори няма да ни екстрадират за това.

Най-много да запалим пламъчето в още някого. А това изобщо не е малко.