Лилия Огнянова
Обичам да ходя на късни летни ваканции през септември.
Юни и юли никога не са ме блазнели като отпускарски месеци, защото всичко курорти и ваканционни дестинации са наводнени с туристи, цените летят в небесата на абсурда, докато градът е приятно опразнен, с олекотен трафик и забавено ежедневие. Та всяка година планирам почивките си през ранната пролет и късното лято, а през най-горещите и отпускарски месеци се наслаждавам на лек градски туризъм в собствения ми град.
Наскоро се завърнахме от редовната ни семейна септемврийска почивка и вече се чувствам готова да обявя лятото за отминало и да се настроя на есенна вълна.
Замислих се обаче колко различно изглежда ваканцията, когато имаш малко дете дете. Разбира се, това не е нищо изненадващо, но все пак докато не започне да ти се случва, не го осъзнаваш толкова.
Например наспиването сутрин. Детето знае, че сте на почивка, но това не му пречи да се събужда в нормалното за него време, което ще е около 7 часа. Както и да си ляга около 20 часа, което анулира плановете за вечеря в хубав ресторант, бутилка вино и романтична разходка след десерта.
Разбира се, имам и опцията да зарежа режима на детето и за времето, през което сме на ваканция, да насърчавам късното лягане и съответно късно сутрешно ставане. Но колкото и да се изкушавам, все пак предпочитам като се завърнем от ваканцията, да не трябва да страдам в продължение на няколко седмици от обърнатия режим на малката и да се опитвам отново да я вкарам в релсите на нормалното лягане и събуждане.
Пък и честно казано, имам ужасни детски спомени как роднини са ме влачили по заведения, защото искат да се забавляват, а на мен колкото и да ми е интересно, в един момент вече ужасно ми се спи, съответно припадам на някакви ресторантьорски столове, събрани един към друг, после пък ме местят в таксито, оттам в леглото и на сутринта се чувствам като сварен спанак. Нямам никакво желание да подлагам и дъщеря си на същото, отделно пък че тя още няма и 4 години, което си е още крехка възраст.
След спането и събуждането, идва ходенето до тоалетна. Тук вече се чувствам като лек експерт! Отглеждането на кучета през годините доста добре ме подготви за ходенето с тодлър на дълги разходки, където тоалетни трудно се намират, но пък ако си достатъчно изобретателен и зареден с мокри кърпички, малки торбички (да, като тези за събиране на кучешко ако), резервен чифт детски дрехи и достатъчно непукизъм, изобщо няма да ти е проблем, като чуеш иначе смразяващото “имам ако”.
Не съм толкова спокойна обаче, когато посещаваме магазини, заведения за хранене и музеи… Дъщеря ми достатъчно много пъти ме е оревавала гръмогласно на подобни места, както и се е търкаляла в истерия по пода, или се е опитвала да се покатери на тотално забранени места, да се социализира с непознати хора, да спъне някоя сервитьорка и като цяло да се изгуби, че да стоя притеснена с наострено внимание и опънати нерви.
Засега обаче никога не се е случвала голяма беля или поражение към чуждата собственост (само веднъж телефонът на мъжа ми беше счупен, но пък поне беше служебен). И мога да кажа, че колкото повече време минава и малката расте, толкова по-лесно става.
Пък и съм някак благодарна, че още сме в годините, в които тя е щастлива да бъде някъде с нас и не е отегчена до смърт тийнейджърка, вглъбена в телефона си и мечтаеща да е на друго място с други хора.
За финал ми се иска да споделя, че в детството си имах много малко семейни почивки. Това се дължеше на различни причини, в които не ми се навлиза, но пък сега съм особено щастлива, че създаденото от мен семейство се радва на времето си заедно и споделя общи спомени от пътувания, ваканции и приключения. Няма нищо по-хубаво от това, наистина.
Добави ни в предпочитани източници в Google
