Колко е стара душата ти?

06.06.2021 09:15

Има хора, които имат млади очи. Чиито лица нямат белези от болка. Чиито сърца сякаш са останали непокътнати десетилетия наред.

Познавам такива хора. Те са добри до наивност. Позитивни до втръсване. Не ме дразнят, но и не са ми интересни. Интересни са ми онези, които са на двадесет с очи на седемдесет, чиито лица нямат бръчки, но имат следи. Обичам лица, през които са минали голямата любов, голямото разочарование, обещанията, "завинаги", болката, загубата. Обичам сърца, които са били разбивани. Лекуват се бавно, никога не запълват пукнатините, но се пропиват със светлина. Стават безстрашни, обичат по-смело. Души без глупав поглед и празна усмивка.

Хората с млади очи имат малки грижи. За тях трагедия е, че токът е изгаснал или че някой е одраскал колата им. Бях от тези хора, знам как е. Безгрижието понякога ми липсва, животът на повърхността е блаженство. Нито знаех как да обичам дълбоко, нито как да боля. Може би затова не знаех как се обича до болка.

Тези глупави клишета не значеха нищо за мен. После остарях с около 20 години за една. Или сякаш си припомних - припомних си всички отговори, които са били в мен, припомних си цялата мъка на света, сякаш е на раменете ми, припомних си, че може би няма хора с млади очи, а такива с млади души. И усетих, че моята не е такава. Познато ли ви е?

Как да разберем, че сме със стара душа? Не ни е страх от самотата, дори я обичаме. Знаем, че няма нищо страшно да сме сами със себе си, защото толкова много животи сме прекарали с душата си, че сме минали през всички драми и кавги, непоносимост, сдобряване. Вече сме станали приятели. Можем да стоим тихо и да си пием кафето, някои път дори без да си говорим.

Търсим дълбоко познание. Турските сериали не са ни интересни, обичаме да четем за свободата, щастието, дълбините на света. Повърхността е доскучала. И в хората търсим дълбочина. И в нея се влюбваме.

Още от Авторите

Мислим за смъртта. Не я приемаме като нещо далечно и нереално. Присещаме се често, че животът е преходен, че телата ни ще изчезнат и в последните моменти ще се сетим само за няколко неща. По-скоро хора.

Не сме материалисти. Не сме дребнави. Ако има по-висш смисъл, какво значение има колко чифта обувки имаме и каква е най-новата клюка в офиса? Но искаме да изглеждаме и да се чувстваме добре, дори да имаме малко - ще преминем през това пътешествие само веднъж, по-добре да се нагласим като за среща.

Имали сме екзистенциални кризи. Не само една. Защото трябва да се събудим отново. Защото по-лесно от другите усещаме, когато живеем и сънуваме едновременно и знаем, че това не е начинът, по който да живеем живота си. Колкото и пъти да затваряме очи, винаги ще имаме тази нужда да ги отворим широко, да си зададем важните въпроси, въпреки безсилието да им отговорим. И излизаме по-добри. Не сме разбрали защо сме на този свят и защо съществува той изобщо, но поне сме разбрали, че винаги има смисъл да сме добри.

Мислим прекалено много. Тревожни сме (защото мислим прекалено много). Но и сме омагьосани от света. Слушаме музика и плачем, гледаме картина като хипнотизирани, четем поезия на децата си с надеждата да обикнат изкуството, колкото нас. Получаваме паник атаки и вярваме единствено на версията, че това е кундалини, което преминава през нас. Или че сме изгубили пътя си. Но не и че тялото ни страда. Не е тялото, а душата. Винаги е душата.

Старите души се чувстват такива. Понякога без нито една бръчка. И предпочитат да общуват с други такива. Разбират младите души, все пак също са били такива. Някога, не си спомнят кога, но се чудят нямаше ли да е по-лесно. И все пак, никога не биха се върнали назад.

Най-красиво е дълбокото.