Има такива моменти в живота, когато тръгването или оставането е основен въпрос.

За да си тръгнеш от някого или нещо е лесно, когато няма дълбока емоционална връзка. Това е лекотата, с която излизаш от магазин, прекъсваш разговор, деликатно решителен си, но ти е ясно – това няма бъдеще, свършено е.

Когато обаче обичаш нещо толкова, че да си прекършиш основни принципи и да оставаш години наред вътре – означава, че изборът не е лесен.

Връзката е толкова дълбока, че „изпира“ принципите до степен на проснат чорап на простора на времето, където вятърът трябва да реши нещата. Чакаш да духне в правилната посока.

Въоръжаваш се със стоицизъм, вяра в адекватна мисъл, в някакво неясно бъдеще, което ще „оправи“ нещата.  Но не предаваме отбора, не предаваме себе си.

За работа говоря лично сега с вас, но важи и за връзките ни.

Когато даваш цялата си енергия и желание за сбъдването на нещо същностно и важно, очакваш тези или този срещу теб да мислят по подобен начин. Нещо  в целите и етиката ви трябва да е еднакво. Започваме с еднаквото в работата:

Цел печалба – ясно.  Но печелиш тогава, когато имаш отбор. Хора, които вярват в това, което правят и харесват това, което правят. Ако просто събереш човешки потенциал за плитки идеи няма да се получи. Губиш енергията им.

Цел оцеляване – бита карта, ако няма вярата на всички в тази битка.

Цел да си получим заплатите в края на месеца – приятно е, важно е, но не е достатъчно.

Цел добър продукт на ниво сърце. Важи за работата, връзките, държавата и всичко, за което се сетите. В тази цел има нещо много важно  - всички се чувстват добре и мотивирани.

Кога вървим заедно в една посока? Питам се. Когато радостта я има и идваме с желание за работа. Когато знаем, че от усилията ни има смисъл. Когато късно вечер заспиваш с мечти за това, което можеш да осъществиш още.

Важи и за връзките.

Ако някой някога е решил, че ще показва мускули на хората, които работят със сърце – губи.

Ако някой показва перки там, където има криле – е смешен.

Ако някой се опитва да направи купон там, където отдавна няма радост, е просто трагедия.

Ако някой си мисли, че ще подмени вярата с условия, е загубил мача.

Ако някой си мисли, че води парада, но хората се пешки, когато се обърне, отзад няма да има никой.

Точка.

Затова си мисля  - да си тръгна или да остана? Колосите са на глинени крака, ако не осъзнават, че зад тях застават хора, които движат процеса с човешките си ходила.   И имат  глави, които решават кого ще следват. И тук сметката няма думата, когато е отказало сърцето.

Да  останеш в играта като пешка или да я напуснеш  с бунт? Това е въпросът. Важи за всяка работа, за всяка връзка и важно решение. И отговорът е на нивото на сърцето.

Добави ни в предпочитани източници в Google