Да се виждаме повече през 2019!

28.12.2018 16:30

Бас държа, че много от вас са казали репликата: „Няма нужда да ми подаряваш нищо, важното е да се видим“. Или са я чули от свои близки тези дни, около коледните и новогодишни празници. И знаете, че не е самата истина. Но не е и куртоазия. Струва ми се, че тази реплика има няколо нива. Случвало се е и други години, но този път обърнах внимание. След като самата аз го казах няколко пъти.

Дадох си сметка, че не съм съвсем искрена. Особено, когато ме натиснаха: „Не може нищо да не си харесала“. Признах си: „О, харесала съм си, няколко неща даже. Но няма да ти кажа за тях. Скъпи са“. „А някоя книга не искаш ли?“.

Още от Авторите

Трябва да призная, кампанията: „Подарете книга за Коледа, се оказа много успешна“. Но аз не искам книга. Тези, които прецених, че може да ми харесат, вече съм си ги осигурила. Нямам къде да ги слагам. Освен ако не измисля как да ги превърна в мебели. Освен това, си помислих, че точно този човек, който ме попита, никога не ме нацелва. Всяка година ми подарява книга. Като най-лесно. Като най-предвидимо. И всеки път тактично замълчавам, че не съм всеяден читател. Че не се интересувам от хитовите заглавия, за които са похарчени пари за реклама. Или в най-добрия случай, че изборът на това четиво, би ми отивал примерно преди 15 години. Сега не съм там. Отделно, не обичам да казвам какво съм си харесала, защото така се губи изненадата – смисъла на подаръка. Това е едно от нивата на отказа – получаването на формален дар, е някак разочароващо.

Истината е, че много се изнервям, когато някой поиска от мен да му подаря книга и колкото и да изглежда странно на пръв поглед, рядко правя такива подаръци. Когато го правя, знам много точно, че това, което съм избрала, ще уцели правилния момент за човека. Така веднъж спрях приятелка, която тръгваше за морето. Бях си купила книга, за която още на десета страница прецених, че е това, което тя има нужда да прочете точно сега. Обадих й се, че отивам до тях, за да й я дам. „Не мога, на вратата съм, взела съм си нещо за четене“. „Не, не си. Изчакай ме“. И хукнах. „Луда жена“ – каза ми тя, когато й подадох книгата през прозореца на колата. На следващия ден ми се обади: „Ти не си човек. Обичам те. Това е единствената книга, която искам да чета сега“.

И на мен ми се случи нещо подобно наскоро. Обади се приятел, когото не бях виждала отдавна. Искал да ми даде нещо. Беше книга, но добре нацелена. И то по единствената причина, че е чел текстовете ми в Edna.bg. И така научил, че съм била вдъхновена да обърна внимание на радостта в живота си, благодарение на „Магията на подреждането“ (линк към „Радостта ми се опъваше дълго...). Сетил се, че кулинарстването е друго мое хоби и когато видял книга със заглавие „Радостта от пренареждането на кухнята“, решил, че това е за мен.

Толкова приятно изненадана не съм била отдавна. Факт е, че в книгата на японката Мари Кондо нещо ми липсваше и то беше свързано именно със свежи идеи за организация на кухнята. Сега този пропуск е запълнен. Но най-радостното на този подарък беше, че някой е разбрал какво ще ти достави радост и го е направил. Преценил те е правилно.

Тези моменти са рядкост. И не винаги съвпадат с новогодишни празници или рождени дни. Но има нещо, което винаги можем да направим, когато нямаме моментен проблясък за правилния подарък. А се налага да спазим протокола. И още повече се налага, да удостоим с внимание наш близък и приятел.

За пръв път от 83 г. Юпитер и Уран се срещат в Телец: какви изненади очакват всяка зодия
На фокус

На това ме е научила същата приятелка, за която разказах как не я пуснах да замине към морето без да й занеса правилната книга. Ако днес трябва да й избера подарък, не бих избрала нито една от купчината, която си натрупах след последния Панаир на книгата. Но не се налага да й подарявам нищо, освен едно – картичка. Тя винаги твърди, че не иска никакви други подаръци от мен, освен думите, които ще напиша специално за нея. Колекционира картичките ми вече 30 години. Заради онова, което й пиша в тях. Заради моите думи. Което пък за мен е най-големият подарък – че цени спецификата на моето слово. И двете сме доволни от този обмен.

Това са онези малки неща, които са много големи и на които за радост, все повече обръщаме внимание. Но те са големи само и единствено, ако са те преценили правилно. Иначе са отбиване на номер. Спазване на протокола да не отидеш с празни ръце. А дали са пълни с нещо съществено или с посланието, че отстреща „не те виждат“, няма никакво значение. Мисля, че все повече има значение.

Говорим си за...

Вече стана дума, че по мои наблюдения, 2018 – та беше годината, в която усещахме необходимостта да сме честни. На първо място със себе си. И вероятно затова наруших протокола да приема идеята за подаръци, които просто ще обслужат коледната куртоазия без да ми донесат усещането, че човекът си е дал труда да помисли истински за мен. Не се сърдя за това. И аз не мога да преценявам какво отива на моите приятели и роднини през цялото време. Но когато не мога да го усетя, не правя никакви подаръци. Смятам, че дължа тази честност на себе си. Ако аз не съм способна да усетя някого в даден момент, е съвсем справедливо и мен да не ме усещат. В такива моменти няма никаква нужда да подкрепяме празичния алъш-вериш. По-честно би било, ако вземем картички за своите приятели и седнем с химикалка в ръка да помислим за тях и да им напишем истинско послание.

А ако искаме подаръкът да е още по-въздействащ, може да им ги изпратим по най-старомодния начин – в плик с пощенско клеймо. Във века на интернет комуникацията, това би означавало: „Дадох си труда да помисля за теб и да се погрижа да те изненадам приятно“.

Няма какво да се лъжем, в думите: „Не искам подаръци, важното е да се видим“, ключът е във втората част. Думите „да се видим“ крещят, че имаме нужда да си обърнем истинско внимание.

Пожелавам през 2019 година да се виждаме повече.