Човечеството като дете на родители в конфликт

За трети път започвам този текст. Никога не ми е било по-трудно. След разсъжденията ми за вътрешната музика и шума отвън от предишния месец, въобще не ми се влива в шума. Не ми се иска и аз да го създавам. В сегашната международна ситуация човек може да се чувства нелепо, каквото и да каже, каквото и да направи. Както една жена написа: „Мия си лицето преди лягане, докато държавата ми гори, и се чувствам тъпо, че го правя, но знам и че е глупаво да не се измия.“

Мисля си все пак за онези от нас, които не сме готови рязко да вземем категорична страна по отношение на конфликта. Дори и поради нуждата да проучим възможно най-голям диапазон гледни точки. И независимо, че обстоятелствата ни притискат да реагираме някак.

Като дете, което се събужда и иска да прегърне мама и татко, но чува крясъци и счупени чиинии от кухнята. Обзема го страх. Може да се разплаче, може да се вцепени и да не знае какво да направи, може да поиска да побегне по пижама и да се скрие при съседите. Много неща може да направи това дете, а може и да не направи нищо. Да избере да си отвлече вниманието, да се разсее с някоя играчка, да си пусне телевизора и да забие поглед в детското предаване. Да се разсмее на ситуационния комедиен терор между анимационните герои.

Още от Авторите

Някога бях чела изследване, че в анимациите от типа на „Том и Джери“ има хилядократно повече единици насилие за единица време, отколкото във филм с насилие, обозначен с 16+. Не следя актуалните детски анимации и моля да ме извините, ако примерът с Том и Джери е старомоден. Идеята ми е, че каквото и да направи това дете, то най-вероятно няма да изприпка към кухнята с боси крачета и да прегърне мама и татко, ако е чуло разправия. Няма и да е много сигурно към кого от двамата да се насочи първо. Детето усеща, че другият ще го усети като предателство. И ситуацията само ще се нажежи.

Знам, ще кажете – е, не сме ли пораснали? Големият човек има нужната информация, познава историята и може да направи информиран избор. Не сме деца, че да реагираме първично. Отделен е въпросът защо „понижаването на вибрацията“ се приема за порастване, вместо да е обратното? От позитивната страна – може и да е за отскок.

Току-що ми изникна спомен за едно дете, което накара родителите си да танцуват блус, когато се сджавкали за нещо. В този случай, те са готино семейство и бързо се усетили. Разсмели се, погалили го, гушнали го и тримата заедно затанцували блус. Но ситуацията в момента не е точно такава. Световните лидери не дават признаци да гушнат човечеството и да затанцуват с него блус. Държат си на „Танц със саби“.

Поставени в ситуация на воюващи родители, децата са принудени да правят постоянни избори между сменящите се роли на жертва и агресор, да приемат тези травми за свои, да се чудят имат ли право да се чувстват добре, при положение, че мама и татко са в явен конфликт. Да се научат, че в този живот ще им се налага да избират страна, на която да застават, когато положението стане напечено. Научават се още да хвърлят своите камъни и вина върху родителите си, когато в собствения им живот нещо се скапва и по този начин да не носят отговорност за собствената си съдба и действия.

Често минава много време, може да мине и по-голяма част от живота ни (а може да минат и няколкостотин живота), докато схванем, че в момента, в който се съгласим да участваме в играта на дуалността, губим съзидателния си творчески потенциал. Цялата ни енергия отива в това да бъдем „храна“ за конфликти, които най-вероятно не са наши.

Да, най-вероятно имат дълга история, която се е пренесла и в нашите гени, убеждения, морали, но ако отправната точка е относителната чистота - вътрешното ни усещане за мир и любов, то в това състояние какъвто и да било външен конфликт не е наш. Но може да ни застигне. Понякога е неизбежно. Както сега. Бързо схващаме, че дуалността не обича да преговаря. Не е в природата ѝ. Тогава започваме да мислим как да оцелеем, а не как и какво да създаваме. Или просто се отдръпваме от желанието за живот, скриваме се някъде и тлеем някак.

Говорим си за...

Понякога истинското „събуждане“ може да дойде едва тогава. Когато във вътрешната ни тенджера под налягане вече нищо не може да бъде потиснато. Излиза на повърхността, пищи за внимание и иска своето право на изява, на признание, на власт. Съвсем не всичко е цветя и рози, когато дойде моментът на истинското събуждане – както в личен план, така и в общочовешки. Не може да се избяга от всичко, което носим в себе си.

Независимо дали то е част от личната опитност на душата, или е внесено от родовата, националната, човешката история. Истината е, че за човешката същност е много дискомфортно, когато дойде този момент на яснота - изведнъж, вместо да живееш само с идентификацията, с която си свикнал и изграждал, ти се налага още веднъж да преминеш през всичко, което някога си бил. И онзи, който започва война, и онзи, който се защитава, и онзи, който манипулира, за да получи своето, и онзи, който страда от издевателствата на агресивната природа, и онзи, който спасява. Това може да продължи дълго.

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

Но когато е част от етапа на узряване, малко по-бързо идва денят, в който ще се уморим от игрите на дуалността и ще усетим в себе си едно императивно „стига толкова“. Това е просветлението, това е събуждането. Пределна яснота и състрадание. Преди да се прояви на общочовешко ниво, трябва да има критична маса, която го е изживяла в личен, много интимен вътрешен план. Знам, че може да ви звучи като „празни приказки“. Някои от вас може въобще да не разберат какви ги говоря. Точно така, докато сме погълнати от дуалността, тази пълнота на всичките ни изживявания накуп остава невидима.

На всички ни се искаше да вярваме, че светът върви към решаване на глобалните си проблеми и ще има волята да го направи без конфликти и войни. Няма как, ако всеки не е минал през личното си чистилище, ако не е узрял за своя интимент момент на просветление, ако не се е отворил за състраданието, което идва от собствената му душа. Нека не се заблуждаваме – ще има още колизии на дуалността в този наш свят, докато не се случи естественият процес на масово узряване за това „стига толкова“.

Продължавам да вярвам, че всички, които са избрали да живеят в тези интересни времена, са го избрали с причина. И колкото и да е объркано и уплашено човечеството, има потенциал да развее бялото знаме. Да прегърне всичкото, което Е и да затанцува танца на създанието.