Странно нещо е животът. Ту ти се усмихва, ту рязко те запраща в тъмнината на гнева и отчаянието. Чудиш се как е възможно да се случват определени неща, какво у нас провокира действия, заради които впоследствие би трябвало да се покаем, да се почувстваме неудобно от самите себе си.
Преди няколко дни на улицата се разминах с млада майка, която яростно крещеше по детето си. То не беше сторило нищо укорително. Просто проявяваше детския си инат, защото не получи сладоледа, който бе пожелало.
Хора има всякакви. Едни обичат по природа, а други са по-сърдити, често недоволни и изискващи. Да създаваме поколение е инстинкт, но и осъзнатото желание да имаш, да отгледаш и да възпиташ дете. И ние като хищниците пазим територията си. На нея се грижим за своите малки, тя е неприкосновена.
Домовете ни са крепости, в които радостта и любовта трябва да се чувстват вкъщи.
Не е достатъчно да създаваме деца, ако нямаме енергията, силата и куража да ги отглеждаме, да ги възпитаваме, така че да останем честни със себе си.
„Каквото посееш, това ще жънеш“ е максима, която важи с пълна сила в отношенията, които градим с малките човеци. Видимо децата могат много да приличат на родителите си, но всяко от тях е уникално само по себе си, формира собствен характер, и ние сме длъжни да намерим верния път към душата на всяко дете.
Наблюдавах сцената с крещящата майка и си помислих, че възрастните трябва да проявяват толерантност, каквото и да им коства това. Децата ни гледат с широко отворени очи и попиват всяко наше действие, всяка наша дума.
Ако в отношението си към другите възрастни изхождаме от себе си, към децата си е нужно да демонстрираме зрялост. Тези малки същества и начинът, по който им засвидетелстваме любовта си, са нашето основно мерило за мъдрост.
Любовта към животните не ни прави добри хора, ако не даваме нужната любов на онези, които създаваме.
Неописуема е тъгата в един детски поглед. По волята на природата малките не са способни да бранят достойнството си, затова тази задача се пада на нас, възрастните. Рано или късно агресията се връща като бумеранг към агресора. Не всичко е обяснимо, но нищо в този кратък живот не остава ненаказано. Ще дойде ден, когато ще се изправим пред стената на собствения си срам, защото съвестта никога не забравя да напомни за себе си.
Детството не бива да бъде изпълвано със страхове и съмнения. То никога не си отива от нас, затова е толкова важен споменът, който ще запазим за него. От него зависи щастието ни като възрастни и в това нямам никакво съмнение.
