Багажът на желанията

„Внимавай какво си пожелаваш, защото желанията се сбъдват“ – обичах да надписвам картички с пожелания за рожден ден с тази мъдрост. Не я бях научила нито от дебелите книги, нито от самия живот сам по себе си. Но рязко ми пасна, защото бях започнала да усещам, че изпълнението на човешките ни желания въобще не идва по начин, който носи само радост. Тогава не ми беше много ясно къде е бъгът в системата, но знаех, че бъг има. Сега вече съм научила, че бъгът в системата с човешките ни желания е неизбежният багаж, с който идват. И в един момент, вместо да си лек и радостен от всичко, което е дошло в живота ти, защото осъзнато си го поискал, започваш да обслужваш багажа. Остава малко пространство за кефа от изживяване на радостта от сбъдването на така наречените „мечти“.

Във времената, в които интервюирах известни личности, веднъж получих доста странен отговор на въпроса „За какво мечтаеш?“ от една актриса. Позамисли се, а после се усмихна чаровно и каза: „Не мечтая“. „Какво? Как така живееш без мечти?“. „Просто не мечтая. Ето ме, жива съм, добре съм и дори искате да ме сложите на корицата на списанието“. Признавам, че първоначално се шокирах. Идеята да сбъдваме мечтите си е толкова „продаваемо“. Цели бизнеси и маркетинг стратегии са построени върху него. Всички лъскави списания са за това – още и още неща, за които да мечтаеш. Успешни истории, които да те вдъхновяват, че мечтите стават реалност. Първо се обърках и се зачудих какво не е наред с нея, но когато тази вълна отмина, усетих едно странно чувство. Завидях ѝ.

За пръв път от 83 г. Юпитер и Уран се срещат в Телец: какви изненади очакват всяка зодия
На фокус

„Всъщност тя живее леко“ – помислих си. Като в онзи дзен-коан: „Пътят не е труден – стига да няма желание и нежелание“. Това беше в онези години, в които джобният „Дзен пътеводител“ на Дейвид Шилър не излизаше от огромната чанта, в която носех всичко. Аз например мечтаех, но някак по-глобално. Не в онзи смисъл „да направим света по-добро място“. А примерно като в научно-фантастичен филм – да обитавам и друга реалност, а в тази – с цялата ѝ тежест и всички усложнения да идвам само за кратко. Като на гости. Без да се опитвам да я променям. Но и без да се принуждавам тя да ме променя.

Знам, че хората наричат това „да си отнесен“, „незаземен“, ала-бала. Обаче хич не ми пука кой как ще го нарече. Хич не бяха малко онези, които се опитваха да ме „върнат на земята“. Идеята ми е, че не съм мечтала за всички онези неща, които масово се продават и промотират като мечти. Примерно голяма къща с басейн, двор с цветя, домати и билки, еди-каква си кола, голямо семейство с много деца, пътешествия до фамозни кътчета на планетата или дори успех в сферата, в която имам талант да се справям добре. Не казвам, че това не са хубави мечти. Хубави са си, обаче не ми стига вътрешна тяга, за да им се посветя и категорично не бих теглила кредит за тях, ако ме разбирате.

Говорим си за...

Веднъж дори получих дом. Тогава много исках. Половин година след козметичния ремонт и базово обзавеждане, бях толкова изтощена, че помня как изведнъж се сепнах и спрях. Седнах на дивана, огледах се. Позволих си да се насладя на усещането, че най-накрая имам мой дом. Но позволих да се прояви и онова, което усещах, че „ми бърка в червата“ – внезапно ме обзе истински ужас, че на това чисто и светло пространство сега му предстои да бъде напълнено с неща, в които на всичкото отгоре да инвестирам всичко, което изкарвам. Да бъде напълнено с багаж, който след това да ми се налага да обслужвам. Отказах се. Продадох го и реших да живея под наем. За да не обслужвам дом. За да съм свободна да се преместя, когато мястото ми писне. От практична, инвеститорска и всякаква „заземена“ гледна точка това е страшна глупост. Защото, разбира се, както обикновено се случва, всичко отдавна е изхарчено. Включително за единствените пътешествия, които някога съм искала. Това го отчетох и съм си много благодарна, че не постъпих като разумен инвеститор. За мен е важно да се чувствам лека. Една грижа по-малко в тази реалност.

В крайна сметка, какво ще наречем „реалност“ е въпрос на възприятие. А преживяванията, които избираме, дори не е нужно да имат цел. Единственото, което има значение е дали ще изживееш нещо, което си избрал, а не да го обслужваш години наред. Ето затова определено може да се каже, че и аз не мечтая. И никога не пиша списъци с желания към Вселената или както там ще го наречете. Опитвала съм. Нещо повече – влизала съм енергийно в изживяването на това да съм там, в реализираното желание. Всъщност това е начинът да станеш магнит за съответното изживяване. Ако ви се занимава.

Още от Авторите

Обаче всеки път се питам: „Готова ли съм?“. Готова ли съм да се погрижа и обслужа всичко, което ще дойде заедно с реализирането на желанието ми. Готова ли съм да позволя на онова, което ми се струва, че искам, да промени мен? Защото то ще ме промени. Ще ме постави в нова „драматургия“, в която ще трябва да се идентифицирам и да поддържам този образ. А това също е багаж. Най-големият багаж е срастването с дадена идентификация. Почти неизбежно е да започнеш да я обслужваш.

Разбира се, и в това няма нищо лошо. Познавам хора, чиято мечта като млади момчета беше да прекарват по цяло лято на собствена яхта по моретата, да прекосяват океани. Даже са повече от един, около 5-6 такива момчета познавах. Всичките се втурнаха да разработват бизнеси, които да им осигурят лукса на тази свобода. Направиха много успешни заведения, а също архитектурни комплекси в чужбина. Малко време им оставаше за любимия яхтинг, докато бизнесът им просперираше, но купиха мечтаните лодки, някои от тях обиколиха и света, участваха в тихоокеански регати. Всички те сега си имат мечтаните лодки и поне някаква част от лятото вкусват желаната от тях свобода. Но вече са пораснали малко... или много. Всичко, което направиха, за да получат мечтата и свободата, отне младостта им. А, да... и пандемията затвори заведенията им. Поне частично. Чух, че си продават лодките. Малко трудно, защото са стари модели, ветроходни. През всички години ги давах за пример като успешни хора, от вида „преборили се за своята мечта“. И въпреки някои скучни дни, животът всъщност минава твърде бързо. А целите са странно нещо. Моментът на изживяването им е напълно достатъчен, за да бъде приключено с тях. Това е единственият им смисъл.

Edna препоръчва
Блясък, който остава - новото ни любимо червило ROUGE DIOR LACQUER

Аз например не съм упорита за такива неща. Но когато всички бяхме млади, имах всички техни лодки. Можех да отида за седмица-две при когото си поискам. Не че го правех често, защото през повечето време си мръсен и ако ти доскучае, няма как да си тръгнеш. Но когато ми се приискваше да вкуся точно това усещане за свобода, бях там. Абсолютно безплатно, абсолютно свободна да отида и да си тръгна и да имам изживяването, което в този момент искам. Без багаж. Само със „стопаджийската хавлия“*.

Такива ми ти работи с желанията и мечтите. Моите съвети са чиста спекулация и отиват само на онези, които не са привързани към понятието „сигурност“. Не ги следвайте, ако обичате, харесвате и се гордеете с това, което сте постигнали в живота си. И все пак следващия път, когато си пожелавате нещо, пробвайте да си зададете въпроса: „Готова ли съм за багажа, който ще дойде с това желание?“. Ако не друго, за да сте сигурни – ваше съкровено желание ли е или просто ви харесва, защото „другите го имат или живеят така“.

* Авторът визира хавлията от „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс.