Михаела Петрова
Забавно „пространство-време“ сме си избрали. От дистанцията на времето вече мога да забележа някои закономерности, които по интересен начин преплитат ключови моменти в личния ми живот с моментите на обществени вълнения, промени, революционни настроения.
Студентските ни вълнения и стачки, последвани от първите палатки на жълтите павета от 1989/90, съвпаднаха с времето на първата голяма емигрантска вълна. Много наситена беше младостта ни с революционни любови и емигрантски раздели. И с едно усещане, че каквото и да пожелаеш, каквото и образование да си избрал, не е ясно какво ще се случи, къде ще се установиш, как ще се развиеш и реализираш. Ще се съберете ли някога отново с онези, на които пишеш не писма, а цели тетрадки, за да разказваш какво се случва из студентските аули, кръчми и протестите по площадите?
Тогава беше и времето, в което от тенджерата под налягане, в която бяхме, започнаха да изскачат и най-различни езотерични учения, феномени, тайни и загадки. Астрология и нумерология. Конспиративни теории. Свободният книжен пазар се развихри с първите книги, претендиращи да разбулват тайните на света. Аз внимавах дотолкова, че като вече свързан с медиите и класическата литература човек се доверявах на издатели, които считах за авторитетни. Книгата, на която позволих да преобърне света ми в много кризисен за любовния ми живот момент беше „За да достигнеш плода“ на Шърли Маклейн. После покрай Doors се намести и Олдъс Хъксли с „Дверите на възприятието“.
Много ясно си спомням момента, в който концепцията, че имаме предишни животи и следващи, преминали през дверите на възприятието за неизвестното вътре в нас, което ни води по своите пътеки, изведнъж ме успокои по отношение на емигрантската раздяла с любимия човек. Мисълта беше много простичка в стил: „А, това може да е било нещо от предишен живот. Сега взимай онова, което е тук, а не някъде на майната си – на друг континент или в друг живот, все тая“. Дори не беше толкова дълго изречение, защото беше усещане, което като с магическа пръчка спря водовъртежа на тревожността ми. И се усмихнах с облекчение, че точно сега всичко свърши. Свободна съм. От очаквания, от илюзии, от всичко, което не присъства физически в моето Днес. Усещах се като преминала през Вратата на човешкото ограничение.
Просветленията, които в някакъв момент ни свързват с онова по-осъзнато ниво на нас самите и ни умиротворяват, изпълнени с усещане за благодат, с увереността че „винаги всичко е наред“, имат една особеност. Категорични са в момента на изживяването, толкова ултимативни са като интензитет на изживяване, че знаеш с абсолютна сигурност - това, което чувстваш, е точно така. Но веднага след изживяването им, както и следващите месеци, години, опасността да направим чутовни глупости е най-голяма. Защото „изживяно“ не е равно на „интегрирано“. Но това не го знаех тогава. И съответно изкарах всички „придружващи заболявания и заблуди“ на т.нар. „новосъбуден“. Което от своя страна често водеше до огромни съмнения в моментите на благодат, в които преживявах усещането си за свързаност и собственото си вътрешно знание. Единствената добра новина е, че независимо от всички съмнения, загуби в превода, перипетии и периодични желания „да си нормален“, случи ли се веднъж да преминеш през Вратата, дори и за съвсем малко, няма връщане назад.
В онези години беше твърде рано да знам, че след такива моменти на внезапно просветление нищо не трябва да правиш. Само търпение за интеграция е нужно. Вместо това обаче човекът веднага решава, че сега трябва да просветли всички и обикновено започва да се държи като проповедник. Да разнася книги на приятели, да има обяснява, дори и „научно“ как стоят нещата с информация, прочетена незнайно от какви източници. Както и да е. Това е „варицелата“, която почти всички изкарват.
Горе-долу подобна е и ситуацията с масовото гражданско осъзнаване за социалната структура, в която живеем като общество. Докато трептиш в сърцето на един политически протест, има моменти, в които с абсолютна сигурност знаеш как трябва да е устроено обществото, бизнеса, администрацията му, какви трябва да са базовите социални придобивки и прочее стандарти на цивилизацията. Изживявала съм потапянето в този групов резонанс на абсолютно всички протести до 2013 г. включително. И съм свидетел на всички чутовни глупости и грешки на растежа, които се установяваха като обществено споразумение след това. Единствената добра новина е, че колкото и да е неизбежно връщането към някои установени поведенчески стереотипи и особености на манталитета, колкото и нови грешки да се допуснат при формирането на следващата социална структура, за която като общество ще се споразумеем, „нормалността“ на предишното статукво не може да се върне. Имало ли е „обществено събуждане“ под някаква форма, шарените стъкълца в калейдоскопа, през който възприемаме обществото, се пренареждат.
Този път участвам само като наблюдател и не взимам страна. Но ще си позволя да призная, че както в началото на 90-те, така и сега преминавам през много личен момент на трансформация. И той вече не е нещо, което може да бъде споделяно. Нито изживявано в среда на групово съзнание. Защото ако преди можех да отлагам нещо, да деля света на „ние“ и „те“ или да си го обяснявам с предишни животи или каквото и да е външно влияние, вече не мога. Стигнала съм до момента на въпроса: „Ами ако този живот наистина е единственият, който има значение?“ Тогава отговорността как ще живееш от тук нататък, независимо от каквито и да било външни обстоятелства, връзки и взаимоотношения, е само твоя.
Тогава забелязваш, че балансът в теб сам се случва, каквито и брутални амплитуди да има. И вече знаеш, случи ли се на индивидуално ниво, това неминуемо ще преподреди и социалните структури. По какъв начин е много рано да се каже, но във всеки случай ще е балансиран. Кога – не знам. Зависи от абсолютно всеки един, на много дълбоко лично ниво.
