Тези дни ми се наложи да карам една нова Мазда.
Не го казвам като неприятно задължение. Беше истинско удоволствие, защото колата е супер. И...
Качвам един приятел, който се превъзнесе веднъж-дваж и в един момент започна да се чувства длъжен да ми обяснява как това не му харесвало, онова не му харесвало... това било личното му мнение.
Аз не реагирах. Това му е мнението, к'во да го правиш. Пък и ми е толкова през оная работа, харесва ли му или не му харесва как се отваря жабката в колата...
Обаче някак си ме провокира да се замисля. И се замислих...
Колко голямо противоречие има между авторитета и личното мнение.
Въпросната Мазда е разработвана години наред от хиляди инженери, дизайнери, механици и техници. Тези хиляди инженери, дизайнери, механици и техници са само част от останалите хиляди инженери, дизайнери, механици и техници, които са спечелили работните си места след конкурс, който са мечтали да спечелят. Съжалявам за повторенията, ама се ядосах. Някой някъде полага усилия и прави нещо, за да може накрая да ми дойде един путьо, който ми обяснява, че имал лично мнение... Кой си ти, бе!?
Чувала си, че мнението е като задника. Всеки го има. Но не всеки си го показва.
Защото освен скъпоценното ти лично мнение и сладкия ти задник има и още нещо – деликатността и умението да не си натрапваш задника навсякъде и при всякакви обстоятелства.
За това има бельо. Има и лична хигиена. Не показваш всичко, което имаш. Не навсякъде и не винаги.
Но има хора, които не се спират. Това са вечните коментари по всякакви поводи. Все нещо им е криво, все нещо не им е уред, все нещо ги дразни и се опитват да ни обяснят замърсяването на общата среда със свободата на изразяването на личното мнение.
Мнението наистина е като задника. Всеки го има и всеки застава зад мнението си със задника си, а не с лицето си. Защото “личното мнение” най-често е изказвано от “Sim4o95”, a не от Симеон Колев, примерно.
Разбира се, повечето от всички тия пикльовци и пикли, на които и ти се дразниш демонстрират личното си мнение по всеки въпрос от статута си на лелки и чичковци без работа.
Нямат самоуважение и не вярват, че това, което правят, каквото и да е то, е важно. И смятат, че никой не прави нищо достатъчно важно. Хора, които не са направили една къщичка за птички в живота си. Не са направили хранилка за птици в живота си. Пенкилер. Някой съгради нещо и веднага идват двама или десет, които дуднат и все недоволни.
Веско Маринов не можел да пее. И се потял. Криско бил лигльо, Гери Никол била вулгарна, еди кой си магазин бил скъп и смотан. Веригите изпивали кръвчицата на прозводителите. Валя от Надежда била курва, Пенев бил тъп. Съдиите били корумпирани до един. Диди била грозна, кметът бил смотаняк. И грозен, естествено. Стоичков бил простак. Меркурий бил ретрограден. Генерално всички не стават за нищо.
Няколко пъти ми се е случвало да се виждам с такива биологични видове на живо и да кажа – “Айде, бе. Айде, ела и ти го направи! Айде, да те видиме тебе...”.
Нищо не виждаме. Бягат. Не могат. Те не са по работата. Те са по личното мнение. Други са бачкаторите. Ние. Веско Маринов, Криско, веригите, кметът, съдиите, Стоичков. Ти.
Защото нещо действаш, човъркаш. Опитваш, успяваш, проваляш се. И пак. Понякога повече от едното, понякога повече от другото.
И аз съм бил същото лайно. Най-вероятно. Но се научих.
Да не коментирам. И да не чета коментари.
Не ми пука. И да не буча. Да съм по-обран.
На света не му пука за моето мнение и аз съм ок с това.
На света му пука, ако и когато някой направи нещо. И ако е яко – супер. Това не е роболепие. Не е равнодушие. Това е гъвкавост.
Но най-вече уважение към авторитета.
Защото хората около мен, хората около нас, полагат усилия. Защото който е направил оная Мазда в началото на текста, е направил нещо. А моето дуднене не прави нищо.
Прочетете още:
За киселия гъзар, който всъщност е цървул
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
