Международен празник на Жената. Днес. Мъжете излизат от обичайния си за останалата част от годината унес и започват да купуват цветя и да правят подаръци на половинките си. Все едно сега са се сетили. Все едно досега са спали зимен сън. И – о, небеса – дойде осми март, хайде да се посъбудим, хайде да покажем колко ни пука! Защото кой иначе ще ни сипе ракията, кой ще ни направи салатата? На кой ще се накрещим едно хубаво, когато ни накривее шапката?!
Моето отношение към жените винаги е можело да се обобщи с една дума. Думата висота. Нека бъда обвинен в мекушавство от силния пол, няма проблем. Това би ме зарадвало. Силната част от обществото да ме заплюе и да каже: „Я, това поетче, какво е тръгнало да ни обяснява! Ние сме мъже и тропаме по масата! Оле-оле-оле!“
Завиждам им, че си вярват, честно. Много е лесно да си на маса, да си мезиш луканка и да пиеш гроздова, докато жена ти сменя памперсите на бебето, докато го кърми и му пее песнички за лека нощ, ти да нагъваш. Да си пушиш цигарки и да гледаш в точка. Рахат работа. Бива ли така?
Затова не харесвам тоя празник. Някак измислен ми се струва. Уважението към жената не би следвало да продължава един ден. Жестовете не са за един път. Отношението е от значение. То е най-голямата величина изобщо. И по-конкретно – постоянството в отношението. Ако държиш на една жена, покажи ѝ го като джентълмен. Не като дребен сваляч. Прави ѝ всяка минута специална, вместо да се ежиш като таралеж и да обясняваш колко си важен и как тя ти е длъжна. Забрави за тия глупости.
Майката и жената са едно и също нещо. Всяка жена е майка. Независимо дали е бъдеща или настояща. Почит трябва да има към тия създания. Към майките. Те ни отглеждат. Те ни топлят през зимата. Поради тях светът въобще съществува. Нищо, че Адам е бил създаден преди Ева, пък тя – видите ли – се е родила от реброто му. Изпитвам съмнения относно тая легенда. Ами ако всъщност е станало обратното? Ами ако Ева е била първия човек? Тогава какво?
Във всеки случай, дори и легендата да е вярна – нека се замислим над друго нещо. Мъжът прави детето, но жената го ражда. Тя го дарява с тяло. Тя изпитва болка върху собствения си гръб, за да му даде живот. Тя го носи девет месеца в утробата си. Износва цялата тежест и цялата лекота на майчинството. Защото такава ѝ е мисията. Една от най-трудните и същевременно съществени мисии. Не просто да бъдеш майка, а да бъдеш добра майка. Целувам ръка на всички жени по света. Не само на тази дата. Ежедневно го правя. С поезията си. С този текст, впрочем, направих същото.
Честито, скъпи дами!
Още от Росен Карамфилов:
- Животът не струва 5 стотинки, ако няма кой да те обича
- За да влезеш под чаршафите на една жена, първо трябва да влезеш в ума ѝ
- Къде ти е бил акълът, приятелю, когато си казвал онова заветно „Да“ в църквата?
- Жената, мой човек, не е до теб само за да ти направи салата и да ти сипе ракия
