Той е човекът, от когото винаги се очаква усмивка. Песен. Шега. Купон. За публиката Константин е символ на доброто настроение – онзи, при когото животът сякаш минава леко и безоблачно. Но какво се случва, когато светлините изгаснат, музиката спре и веселият човек остане сам със себе си? В този откровен разговор Константин сваля маската на „вечния веселяк“ и говори честно пред Мариян Станков-Мон Дьо за болката зад усмивката, за тежките избори, за 90-те без митология, за цената на славата у дома и за вярата, която го държи изправен. Това е история за човек, който не бяга от грешките си, но продължава напред – с любов, с молитва и с пълна пара.

Хората имат странното умение да лепят етикети. Особено когато си усмихнат, когато пееш за радост, когато си „човекът на купона“. Тогава всички решават, че животът ти минава леко. Че си щастлив по подразбиране.

Снимка:

„От мен винаги се очаква да съм веселяк“, признава Константин. „И истината е, че аз съм такъв. Роден съм за това. Но никой не си задава въпроса – а в тежките дни кой си?“

Когато веселият човек остане сам

В трудните моменти Константин не играе роля. Затваря се за ден-два. Плаче, спи, мисли. Не защото бяга, а защото вярва, че никой не е длъжен да гледа чуждата болка.

„Осмислям нещата. Утрото е по-мъдро от вечерта. Молитвата ми е проста – душата и сърцето ми да са пълни с любов, за да има какво да давам.“

Романтикът, който никога не е бил наивен

В началото на кариерата си той не е бил наивник. По-скоро мечтател. Човек, който се радва на всичко около себе си – както тогава, така и днес.

Днес в себе си събира много роли: певец, баща, „човекът от меметата“, марка. Но над всички стои бащинството.

„Горд баща съм. Това е най-важното.“

И докато за други сцената е „работа“, за него тя е празник.
„Моята работа е да отида на купон и да се забавлявам с хората. Но има моменти, когато това е най-трудното нещо.“

Снимка:

Усмивка, зад която има сълзи

Той е пял, когато баба му е починала. Когато баща му е бил на смъртно легло.

„Хората празнуват, а ти си със сълзи. Не можеш да лъжеш. Казваш си го. Понякога това ми е трябвало – някой да ме бутне леко, за да избухнат сълзите. После – хайде, да се смеем.“

Детето на комунизма с мечти за спорт

Константин израства в спартанска среда – баща му е служител на МВР по време на социализма. Страх, респект, дистанция.

„Като влезеше в асансьора, никой не се качваше с него.“

Още като дете мечтае за спортни върхове. Стаята му е облепена със снимки на Христо Марков и Стефка Костадинова. Съдбата обаче го отвежда другаде.

„И до днес пазя това дете в себе си. Понякога дори се чудя дали не е прекалено.“

90-те – романтизирани, но сурови

Той е дете на 90-те – не от разказите, а от реалността. След казармата записва „Черна роза“ и животът му тръгва стремглаво нагоре. Работи в известен столичен ресторант, сред хора, които тогава „държаха държавата“, без да имат постове.

„Надницата ми беше 20 лева. Имало е дни, в които съм се прибирал пеша 7-8 километра и съм си лягал гладен.“

Той не ги идеализира, но не отрича уроците.

„От тях научих какво е мъжка дума. Стисната ръка.“

Скандалите и хейтът – горивото

Днес името му често е замесено в скандали.

„Ако не видя хиляда коментара, значи не съм си свършил работата. Хейтът ме зарежда. Кара ме да махам още по-силно с криле.“

Историята с маймуната в Тайланд?

„Хората чакат нещо малко, за да го направят голямо. Не виждат благотворителността, църквата, добрите дела.“

За грешките, които се плащат

Гонката с Емрах?

„И адреналин, и глупост. Не се оправдавам. Платих си. Три месеца без кола.“

Славата и цената ѝ у дома

Славата струва скъпо в брака.

„Големи компромиси. Жена ми много е изстрадала. Аз също. Но тя винаги е по-силната.“

Децата му знаят кой е баща им – не от жълтите заглавия, а от ежедневието.

Снимка:

На прага на 50 – и ново избухване

Следващата година Константин навършва 50, но не се чувства така.

„Спортувам. Чувствам се жив.“

Големият концерт наближава – почти разпродаден.

„Ако правя концерт, давам всичко. Душа и сърце. После не знам как ще се събера.“

Вълнението не го напуска.

„Всеки ден се притеснявам – дали ще се представя добре. Но така живея. И може би трябва да започна да гледам на живота по-философски.“

А ако трябва да назове следващото десетилетие?

„Избухването.“

Кой е той, когато никой не го гледа?

„Същият, какъвто съм и когато ме гледат.“

А ако беше Господ, какво би искал за Константин?

„Да вярва повече. Да мечтае. И да върви напред с пълна пара.“

Прочети още: 

• Ралица Паскалева: „Никога няма да ударя човек, докато е долу“ – за Димо Алексиев, вярата и цената на публичността! (ВИДЕО) 

• Михаела Маринова откровено: За гласа, който не се извинява, и мъжа, който е нейният дом 

• Калин Врачански: „Когато станах баща, разбрах, че нищо не знам за любовта.“ (ВИДЕО)

• Edna жена, която отказва да "плаща данък обществено мнение": Изповедта на Мария Илиева (ВИДЕО)