Вяра Иванова
Ако живееш в България, то е много вероятно да успееш да чуеш някоя световноизвестна звезда на живо, чак в залеза на кариерата ѝ. Просто тук се канят и идват предимно имена, които са били на върха в музиката преди повече от 20 години. Не съм сигурна на какво се дължи това, но е факт.
Ето защо много често се налага да пътуваш до други държави, за да видиш любим изпълнител, който е актуален в момента.
Така се случи и с концерта на Ед Шийрън. Изпълнител, чието име няма как да не си чувал, освен ако не си живял в пещера до момента. Най-малкото радиата и телевизията въртяха до припадък парчето Thinking out loud до съвсем скоро...
Отидохме до Букурещ, за да го чуем. Харесвам музиката му от почти 10 години, от началото на кариерата му, когато не свиреше извън пределите на Острова. А това, което последва, надмина всичките ни очаквания. Защото Ед Шийрън е огромна звезда, но не такава, каквато си очаквал...
Славата на рижавия симпатяга от Йоркшир може да не е никак изненадваща за мнозина, но сякаш за самия него всичко това продължава да е пълна енигма.
След солидно подгряване от не по-малко известните Зара Ларсън и Джеймс Бей, Ед най-после излиза на сцената, съвсем сам, с черна тениска, дънки, кецове и една китара. С голяма, скромна и леко смутена усмивка. С нетърпеливо изражение. Сам пред 60 хиляди души, викащи името му. Сам, но пълнещ до краен предел цялата огромна сцена. Без фойерверки, без банда, без балет. Само със СЪРЦЕ. Само с глас и китара.
Защото той е останал същия Ед, който е започнал от нулата като уличен музикант из лондонските улици. Същият Ед, който е свирил пред 20 човека в малки пъбове, а сега свири за стотици хиляди на стадиони.
Веднага прави впечатление, че той комуникира постоянно с публиката като със стар приятел, не го прави по надменния и галещ егото начин на рок звездите, не го прави по задължение, фразите му не са заучени. Той споделя простички истини за живота си, разкрива чувствата си на мига, показва, че е трогнат от начина, по който го приемат.
Целият концерт премина като под хипноза. Хората около мен не спираха да се усмихват, да плачат, да се вълнуват. Защото музиката е изкуство, което те кара да чувстваш и трябва да е именно такава - емоционална, припознаваща, смислена, приютяваща. А музиката на Ед е като топло и уютно одеало, под което искаш да се сгушиш. Тя усмихва, влюбва, разплаква, кара те да се огледаш смирено и да благодариш за вълшебния миг.
Гласът му на живо е още по-емоционален и силен, отколкото на запис. Имаше няколко моменти, в които самият той сякаш щеше да заплаче. Защото на този стадион имаше хиляди души, но чувствата ни бяха в неземен синхрон, музиката му преминаваше като вълна през нас, а емоциите ни се връщаха като ехо към самия Ед, който преживяваше всичко заедно с нас, пред нас, сам на сцената, пеещ някъде от дълбините на душата си.
Едно адски талантливо, усмихнато рижаво момче с китара в ръка и леко смутен поглед - няма как да не бъдеш тотално пленен от тази комбинация. Няма как да не се влюбиш в начина, по който музиката му кара хората да се усмихват и да се хващат за сърцата. Няма как да останеш безучастен пред един млад човек, който заразява така със страстта си.
Да видиш 60 хиляди фенерчета и запалки, които осветяват тъмния стадион като красиви среднощни светулки, да хванеш любимия човек за ръка и да имаш чувството, че сте само двамата, на най-романтичното място в света, да подскачаш от радост на любимата си песен, а след това да се просълзиш от емоции - това може да ти "причини" Ед Шийрън.
Надявам се някой ден Ед да успее да дойде и в България, за да могат повече хора да се насладят на таланта му. Надявам се и да не се случи след 20 години. А до тогава...
Поздравявам ви с тази песен:
